— И това „критично“ състояние ме отвежда после до манастира?
— Разбира се.
Хосе Луис изпи, доволен, останалата част от бирата. Беше сигурен, че няма грешка. Швейцарският психиатър Карл Густав Юнг никога не грешеше. Но този негов прагматизъм скоро щеше да се срине.
— Да приемем за момент твоята хипотеза и да допуснем, че всичко е било плод на ужасна самоизмама и нищо не ме е „водило“ в това пътуване — успя най-сетне да вземе думата Карлос. — Но кой или какво тогава изсипа с тонове сняг в планината Камерос и остави отворен само пътя към Агреда? Защото, напомням ти, че стана точно така. И още нещо: моето душевно състояние ли ме отведе до манастира, без да питам никого? И как моето „друго аз“ се ориентира в Агреда, след като никога не съм виждал план на селото?
Мартин завъртя празната си чаша в ръце. После погледна журналиста право в очите.
— Слушай, Карлитос… Освен в синхронностите, по едно време вярвах и в чудесата. Нали знаеш. И ако всичко това не може да се обясни със случайностите на Юнг и няма нищо общо и с екстрасензорното възприятие, тогава…
— Тогава?
— Тогава е нещо „от горе“. Търси други доказателства, проучвай.
— Говориш като един професор по математика, когото познавам! Какви доказателства да търся, човече?
Хосе Луис стана сериозен.
— Не знам. Всеки път са различни, повярвай. Но ако не ги откриеш, моли се на Господ! В участъка виждам всеки ден какви ли не пропаднали типове. Присъствам на разпити и преценявам психологическия профил на най-страшните престъпници. И това ме кара с всеки ден да губя вяра в трансценденталното и че „там горе“ има някой… Но, ако успееш да докажеш, че онова, което ти се е случило в Агреда, е събитие, планирано от по-висше съзнание, което може да даде отговор на въпросите ти…
— Какво?
— Ще се замисля дали да не облека пак сутаната. Ще съм щастлив, ако си върна вярата! Ти също!
— Като психолог ли ми говориш или като бивш свещеник? — запита го Карлос злорадо.
— Като човек, който един ден потърси Бога, Карлитос. И който прекара двайсет години сред тези, които смяташе за негови посланици, и не го откри. Затова е важно какво ще направиш в случая.
Хосе Луис остави чашата на масата, погледна втренчено журналиста и му зададе един неудобен въпрос:
— Ти не си вярващ, нали?
Карлос се скова.
— Имаш предвид дали изповядвам на практика католическата вяра ли? — запита журналистът.
Хосе Луис кимна.
— Не — измърмори той. — Отдавна се отказах. Господ ме разочарова.
— Тогава може би ще откриеш Истината, без да си заслепен.
— Истината ли? С главна буква?
— Да. Тя е смазваща енергия, която излиза винаги наяве макар и с векове закъснение. Която утешава и лекува когато я откриеш. То е нещо — снижи той за миг глас, — което е свързано с онзи Бог, който те е забравил.
ГЛАВА 29
Естебан де Переа и хората му останаха в Ислета още три дни. Както им нареди инквизиторът, десетимата духовници, които го придружаваха, напуснаха укрепената мисия „Сан Антонио“ на втория ден призори. Беше им заръчал да се настанят в някои от най-скромните къщи в Ислета и да се помъчат да изкопчат от семействата някакви сведения, макар и незначителни, които могат да обяснят мирното им покръстване.
Страховете на инквизитора растяха с всеки миг.
В Испания бе разбрал, че никой не се отказва доброволно от вярата си. Там далече, от другата страна на океана, евреите, които приеха християнството след декрета от 1492 година, изповядваха скрито вярата си. Наричаха ги маранос19 и Светата инквизиция ги преследваше безмилостно. И с мюсюлманите беше същото. Никой не вярваше на маврите. Макар и покръстени, „синовете на Аллах“ се кланяха все така тайно към Мека. Защо тези индианци да са по-различни?
Свръхестествено или не, Естебан де Переа трябваше да разбере това.
Но стратегията му проработи само отчасти.
Нито един възрастен индианец не обясни на свещениците му какво или кой ги е накарал да приемат кръщението. Само някои дечица смотолевиха нещо за появлението на някакъв всемогъщ „син дух“, който убедил бащите им да изоставят тотема.
Инквизиторът отбеляза внимателно тази „следа“. Направи го върху празните листове на Библията си. Там той криеше личния си дневник от пътуването. Но въпреки всичко, въпреки цялото му старание, нищо от чутото не му помогна да разреши загадката. Може би имаше нужда от чудо, от някакъв знак, та възрастните индианци да се отпуснат и той да стигне до сърцата им.