И чудото стана.
Или по-точно, Естебан де Переа го предизвика.
Случи се на четвъртия ден в Ислета, точно когато свещениците се готвеха да напуснат мисията. Беше неделя, 22 юли 1629 година.
В този ден, празник на света Мария Магдалина, хората на инквизитора, заедно с отец Салас, призоваха енориашите на тържествена меса. Естебан предчувстваше, че църковната служба ще трогне някои от местните жители и че една добра проповед, подсилена със съответната литургия, ще ги убеди да говорят. Така че реши да говори за страха на чадата си от „гласовете“ в пустинята и замисли проповед, която щеше да стигне до сърцето им.
Това беше последният му коз.
Когато голямата камбана зазвъня от кирпичената кула, църквата беше вече препълнена. Дванайсет свещеници щяха да отслужат службата, водена обикновено само от един.
— Сега можете да дадете всичко от себе си, отче — промълви Хуан де Салас на отец Естебан, докато той си слагаше епитрахила. — Не съм виждал досега толкова хора на служба…
— Не се притеснявайте. Всичко е готово.
Индианците бяха смаяни от величието на това място. Щом първите звуци на Introito20 прозвучаха, атмосферата в църквата се промени. Въпреки че не разбираха нито дума от латинския ритуал, те усетиха по-силно от всякога онзи почти забравен сладко-тръпчив трепет по кожата от недалечното минало, когато кивота им служеше за църква.
Отец Переа пое цялата тежест на церемонията. След като почете от Евангелието, инквизиторът започна проповедта си. Сякаш се бе преобразил. Напрегнатото му и зорко лице сега беше кротко и благо.
— Малко след като Исус бива разпнат — започна той, — двама от учениците му вървели към Емаус и си говорели за странното изчезване на рави. Говорели за жените, които открили празния му гроб, и за срещата им с ангела, който им казал, че Учителя е жив…
Индианците дори не премигваха. Естебан де Переа знаеше колко обичат те приказните истории.
— И изведнъж — продължи той — с тях тръгва един човек, когото не познават, и ги пита защо са така разтревожени. А те, изненадани, че не е чул за Исус, му разказват подробно историята му. След като я чува, непознатият им се скарва, че са изгубили вярата си, но въпреки това, те го канят на трапезата си за вечеря. Едва когато виждат как разчупва хляба, го познават. Това бил възкръсналият Учител! Същият, за когото говорели от часове! Но преди да успеят да му зададат какъвто и да било въпрос, Исус се стопил пред очите им.
Някои индианци се спогледаха, изненадани.
— Знаете ли защо не го познали? — продължи отец Естебан. Защото се доверили повече на очите, отколкото на сърцето си. Тези ученици си казали после, че при вида на непознатия усетили как сърцата им се разтуптяват. С други думи, дълбоко в себе си те разбрали кой е, но послушали сетивата на плътта, а не на душата. Това е урокът, който трябва да научим: ако един ден срещнете някого, който кара сърцето ви да се разтупти, не се съмнявайте! Той е пратеник на небето!
В кулминацията на своя разказ инквизиторът млъкна за миг.
— И ако го срещнете, защо да не споделите новината със себеподобните си?
От дъното на църквата се разнесе шепот.
Почти никой не го чу и в началото дори отец Переа не му обърна внимание. След малко духовниците разбраха, че причината за това е появяването на група мъже с изрисувана кожа, които си проправяха път сред събралите се. Бяха дошли тихо, бяха се промъкнали внимателно сред енориашите и стояха почти в средата на храма.
Без да обръща внимание, отец Естебан продължи проповедта си:
— Нашият Господ може да ни подскаже присъствието си по много начини. Един от тях, най-често срещаният, е, като ни провожда свои пратеници. Така и до днес подлага на изпитание способността ни да го разпознаем със сърцата си, както е станало с апостолите на път за Емаус. За да го познаем, е достатъчно да внимаваме за знаците. Нима вече не сте усещали този огън дълбоко в себе си? Не са ли го усетили и синовете ви? Аз знам — продължи той мелодраматично, — че е така…
Никой не помръдна.
Семействата от племената тива, чияувипки, или томпиро, слушаха в захлас „обвиненията“ на францисканеца. А през това време новодошлите се оглеждаха внимателно, сякаш проповедта не се отнасяше за тях. Не казаха нито дума, не подеха и молитвата Deo Gralias21, нито Pater Noster22 след проповедта. Изправени и смълчани, скупчени сред жителите на Ислета, те изчакаха службата да свърши.
И все пак присъствието им не изненада никого.
Местните жители познаха новодошлите. Това бяха група мирни хумани, от ония, дето често идваха в района, за да разменят тюркоази и сол за кожи и месо. Приятелско племе. Далечно, но миролюбиво.