ГЛАВА 46
Билбао, Испания
Някъде в периферията на града, малко по-далеч от морето, площад Сан Фелисисимо се разкри пред тях като просторно бетонно кръстовище, на което се намираше пансионът на отците от Ордена на пасионистите. И двете сгради принадлежаха днес на този странен орден — основан през 1720 година от италианския мисионер и светец Паоло дела Кроче — с гръмкото име Конгрегация на Босоногите духовници на Пресветия кръст и Страстите на нашия Господ Исус Христос. Но най-странното в него не беше името му, а правилото, според което, преди да бъдат приети, членовете му са длъжни да дадат един четвърти обет. Към обетите за бедност, послушание и целомъдрие се прибавя и четвърти: задължението да пропагандират култа към страстите и смъртта на Назарянина.
Като паркираха пред стълбището към входа на пансиона, Хосе Луис и Карлос не знаеха това. Но разполагаха с кратки и важни данни за своя „обект“. Знаеха, че Амадео Техада е постъпил в ордена през 1950 година, че е следвал психология и история на религията и от 1983 година е професор по теология в Университета в Деусто27. Освен това бил признат за истински експерт по ангелология.
— Отец Техада ли? Един момент, моля. Плешив монах, облечен в скромна черна сутана с избродирано сърце на гърдите, ги помоли да изчакат в едно малко помещение.
След три минути стъклената врата се отвори и през нея влезе един истински гигант. Техада беше сигурно към шейсетгодишен. Циклопският му ръст (повече от метър и деветдесет, а и сутаната подчертаваше височината му), посивялата му коса и дългата брада, както и гласът, му придаваха онзи блажен вид, който така бе впечатлил монахините в Агреда.
— Значи идвате да ме питате за майка Агреда… — рече, усмихнат, отец Техада още щом стисна ръцете на посетителите.
— Ами след като говорихме със сестрите, нямахме друг избор. Монахините твърдят, че вие сте мъдрец.
— Е, чак толкова! Изпълнявам само задълженията си. Откакто проучвам живота на сестра Мария Хесус, ме превъзнасят — усмихна се той доволно. — Но чувствата са взаимни. Всъщност в този манастир е станал най-странният случай на билокация, за който знам. Затова му посветих толкова време и прекарах дълги часове там.
— Така ли?
Усмивката на Техада отново засия в чакалнята.
— Извинете за припряността ми, отче, но не искаме да ви отнемаме много време. И стигнахте ли всъщност до някакво заключение за билокациите й?
Преди да отговори, гигантът Техада докосна лявото си ухо.
— Не знам дали сте чували — отвърна той, без да откъсва поглед от Хосе Луис, — че всъщност съществуват различни видове билокация. Най-простата почти не се различава от обикновеното ясновидство. При нея индивидът вижда сцени, които се случват далече от мястото, където се намира, макар че изобщо не ги гледа с очите си. А с душата. Става въпрос за много елементарна и не толкова интересна билокация…
Полицаят бе изумен.
— Продължете — подкани го той.
— Но най-сложната, тази, която ме интересува, е билокацията, при която обектът се раздвоява физически и може да действа в местата, където се намира. Виждат го и свидетели, които могат да потвърдят чудото, докосва предмети, оставя следи… Този вид билокация с право е единствената, която може да се нарече чудо.
Отец Техада млъкна, за да могат гостите му да си запишат думите му. Щом свършиха, той продължи:
— Смятам, че между единия и другия вид съществува широка гама от състояния, при които индивидът се материализира в по-голяма или по-малка степен на мястото, където е попаднал. Разбира се, най-интересните случаи са на „пълна материализация“; останалите могат да бъдат просто мисловни състояния.
— А майка Агреда влиза ли в тази втора категория? — запита Карлос с всичката тактичност, на която бе способен.
— Невинаги.
— Какво казахте?
— Че невинаги — повтори отецът спокойно. — Трябва да знаете, че когато тази монахиня е била разпитвана от Инквизицията през 1650 година, е признала, че е пътувала до Новия свят повече от петстотин пъти, макар и не под същата форма. Понякога имала чувството, че някакъв ангел приемал образа й на монахиня и се появявал сред индианците; в други случаи друг ангел я придружавал, докато прекосявала небето със скоростта на мисълта; но в повечето случаи всичко ставало, когато тя изпадала в транс и монахините от манастира се грижели за нея…
— Някакъв ангел ли?
— Всъщност не е толкова странно. В Библията се споменава често за тях и се казва, че приличат много на нас. Има и други мистички от по-нови времена, като Ана Катерина Емерих през XVIII век, която казва, че билокациите й били предизвикани от ангели, с които „прекосявахме моретата със скоростта, с която летят мислите“. Не е ли красиво?