— Втория ли? — В миг Балди схвана смисъла на посланието. Докато извръщаше лице по посока на бягащата жена, дори успя да извика: — На мен ли го казахте? Чуйте! На мен ли?
— Втория — каза пак тя.
Това беше последното, което той чу.
В същия миг едър германски турист, въоръжен с малък сребрист Никон и облечен в ужасен тъмен анцуг, насочи светкавицата на апарата си към един от кенотафите зад изповедалните. Неочакваният блясък обърка бенедиктинеца.
— Santa Madonna! — простена Балди, заслепен.
Жената в черно бе изчезнала за секунда. И туристът беше смаян като него. Той гледаше с недоумение своя Никон.
— Видяхте ли я? — викна му Балди.
— Nein… nein.
След това пристигнаха sampietrini-те. Появиха се, тичайки, но запазили самообладание, както се очаква от внушителната гвардия на папата.
— Отче, преследваме една жена, която побягна насам — каза офицерът на отряда, червенокос момък с луничаво лице. — Да знаете дали се е качила на терасата?
— Бегълка ли?
— Терористка — добави безупречният швейцарски страж самоуверено.
— Мина край мен… Светкавично… Но кълна се, не знам какво стана с нея. Този турист я фотографира! — отвърна Балди, заеквайки.
— Благодаря, отче. Моля, не напускайте още храма.
Стражите действаха бързо, отидоха при германеца и реквизираха филма от апарата му. После се върнаха при отец Балди, взеха личните му данни и го помолиха да не напуска временния си адрес на Виа Биксио един-два дена. Други двама мъже се втурнаха нагоре към купола. Но Балди сякаш знаеше, че ще се върнат с празни ръце.
— Може ли да ми кажете какво става тук? Отецът долови разочарованието на стражите.
— Някаква фанатичка, отче. Тук идват със стотици всяка седмица, но обикновено ги залавяме навреме.
— Разбирам.
— Тази се опита да пробие дупка в мраморния плинт32 на Света Вероника. И то само за да остави една бележка!
Балди беше смаян. От предпазливост премълча какво му бе прошепнала терористката.
— Бележка ли? И какво пише на нея…, ако мога да попитам, разбира се?
— Нищо важно, отче — усмихна се червенокосият, който държеше въпросната хартия. — Виждате ли: „Собственост на Ordo Sanctae Imaginis, Орден на Светия образ“. Разбирате ли нещо?
— Не, наистина.
— Повечето от тези хора искат само да ни сплашат. Луди са. Апокалиптици. Откачени, които, ако можеха, щяха да сложат атомна бомба и под креслото на папата.
— Това е… удивително.
— Ако я заловим, отче, ще ви потърсим. Ще трябва да я идентифицирате, макар че това сигурно ще ни помогне.
Швейцарецът погали, доволен, касетата с филмовата лента и я пъхна в малък джоб на гърдите си. После си отбеляза в малка тетрадка временния адрес на отец Балди в Рим, както и телефона на студиото в Радио Ватикана, и се сбогува с него с лек поклон. Всичко стана, докато двамата офицери, които се бяха втурнали към купола, се върнаха запъхтени и той ги чу да казват, свивайки рамене:
— Изчезна!
Объркан, Балди се върна в изповедалня номер 19 да потърси някакъв отговор. Но монсеньор също бе изчезнал.
Сигурно бе използвал суматохата, за да сложи край на срещата и да си тръгне, без да остави следи.
Тогава бенедиктинецът изпита странното чувство на самота.
— Не разбирам — повтори той тихо, сякаш се молеше на някого. — Нищо не разбирам.
Свещеникът остана там още няколко минути, за да си събере мислите. Какво значеше всичко това? Случайно ли бе, че и „свети Йоан“, и тази непозната му казаха в рамките на няколко секунди да следва знаците? Облаците прах, бегълката, която изчезна в миг, туристът, който едва не го ослепи, и това изречение: „питай втория“, отправено към него („че към кого другиго?“) всичко се въртеше в ума му като кадри от спортно предаване.
„Какъв знак?“ — помисли си Балди.
Потиснат, той прекоси двайсетте метра, делящи го от въпросната петоъгълна колона. Имаше малко време да хвърли бърз поглед на щетите, причинени от атентата, преди sampietrini-те да оградят с кордон района. Но щети почти нямаше, мраморният плинт на пиластъра на Вероника не бе пострадал изобщо, само надписът, който Урбан VIII бе заповядал да издълбаят през 1625 година най-долу, бе леко почернял.
— Колко странно — рече си Балди. — Нали Урбан VIII беше папата, на когото Бенавидес изпраща Мемориала си? Това ли е знакът?
Изпълнен със съмнения, „евангелистът“ се разходи наоколо и стигна до внушителния балдахин, изработен от Бернини. Беше невероятна творба. Бе чувал, че скулпторът го направил, когато бил едва на двайсет и пет години. Трябва да е бил някой от хората, докоснати от Божия пръст, помисли си той. И там, впечатлен от тази красота, той вдигна поглед към купола и помоли Всевишния да му помогне да види щастливия знак.