— Здрасти, Хю. Пак ли изследваше?
— Добра хапка, вуйчо. Да.
Вуйчо му — сдържан, съобразителен мъж — изглеждаше предразполагащо заинтригуван.
— Къде ходи и какво откри?
Лелята на Хю се бе измъкнала тихомълком от каютата и се върна с вечерята му, която сложи пред него. Той започна да яде — не му хрумна да й благодари. Шумно сдъвка един залък преди да отговори.
— Горе. Изкачихме се почти до равнището на безтегловност. Един мутат се опита да ми пръсне черепа.
Вуйчо му се засмя под мустак.
— Ще си намериш смъртта в ония проходи, момко. По-добре обърни повече внимание на моята работа, докато не е дошъл деня когато ще умра и ще се махна от пътя ти.
Хю погледна вироглаво.
— Никакво любопитство ли не изпитваш, вуйчо?
— Аз ли? О, достатъчно съм любопитствал, когато бях млад. Изходил съм главния проход от единия до другия край и обратно до селото. Минавал съм направо през Тъмния сектор, следван от мутатите по петите ми. Виждаш ли този белег?
Хю погледна безразлично към белега. Беше го виждал много пъти досега и бе чувал историята толкова пъти, че изпитваше отегчение. Обиколил веднъж около кораба — голяма работа! Той искаше да отиде навсякъде, да види всичко и да открие отговорите на всички неща. Онези по-горни равнища, например — ако хората не биваше да се катерят толкова нависоко, тогава защо ги бе създал Джордан?
Но той премълча мислите си и продължи да яде вечерята си. Вуйчо му смени темата.
— Имам повод да посетя Свидетеля. Джон Блак твърди, че му дължа три свини. Искаш ли да дойдеш с мен?
— Защо, не, струва ми се, че не… Почакай, мисля, че ще дойда.
— Побързай тогава.
Те се отбиха в кадетската казарма, тъй като Хю каза, че има някаква работа там. Свидетеля живееше в една малка, вмирисана каюта, непосредствено оттатък стъгдата срещу казармата, където бе постоянно достъпен за всеки, който имаше нужда от уменията му. Завариха го седнал на прага да си чопли зъбите с нокътя на един от пръстите си. Чиракът му, един юноша с пъпчиво лице, с напрегнато съсредоточено изражение, беше клекнал зад него.
— Добра хапка — поздрави вуйчото на Хю.
— Добра ти хапка на теб, Едард Хойланд. По работа ли идваш или да направиш компания на един старец?
— И за двете — дипломатично отвърна вуйчото, след което обясни причината за посещението си.
— Е, и? — рече Свидетеля. — Ами… договорът е достатъчно ясен:
„Черния Джон предоставя десет крини овес,
чака плащане с две прасенца заченати днес
от свинята на Ед, току-що заплодена;
Джон ще има прасенцата, щом станат големи.“
— Колко големи са сега прасенцата, Едард Хойланд?
— Достатъчно големи са — призна вуйчото на Хю, но Черния иска три, вместо две.
— Кажи му да си гледа работата. „Свидетеля каза“.
Той се изсмя с тънък писклив кикот.
Двамата поклюкарстваха няколко минути, като Едард Хойланд се ровеше из последните си преживявания, за да удовлетвори неутолимата жажда на стареца за подробности. Хю благоприлично пазеше мълчание, докато възрастните мъже разговаряха. Но когато вуйчо му тръгна да си върви, се обади:
— Аз ще остана за малко, вуйчо.
— Е, както желаеш. Добра хапка, Свидетелю.
— Добра хапка, Едард Хойланд.
— Донесъл съм ти един подарък, Свидетелю — рече Хю, когато вуйчо му се бе отдалечил достатъчно, за да не може да чуе.
— Дай да го видя.
Хю извади един пакет с тютюн, който бе взел от шкафчето си в казармата. Свидетеля го прие без да каже нищо, след което го подхвърли на чирака си, който го пое.
— Влез вътре — покани го Свидетеля, след което се обърна към чирака си: — Ей, ти… донеси един стол на кадета.
— Е, момко — додаде той, когато двамата седнаха, — разкажи ми какво правиш.
Хю му разказа и бе помолен да повтори в подробности всички случки от най-скорошните си похождения, при което Свидетеля от време на време негодуваше от неспособността на Хю да запомни точно всичко, което е видял.
— Вие, младите, нямате никаква способност да запаметявате — рече той. — Никаква. Дори и тоя глупак — той врътна главата си към чирака, — и той няма, макар че е десет пъти по-добър от теб. Представяш ли си, той не е в състояние да попие хиляда стиха на ден, а на всичко отгоре очаква да заеме мястото ми, когато мене няма да ме има. Знаеш ли, че когато аз бях чирак се приспивах чак когато издекламирах поне хиляда стиха. Спукани стомни, ето това сте вие.