Сираци на Вселената

Хю не оспори обвинението, а изчака стареца да продължи, което той и направи на свой ред.

— Ти каза, че си искал да ме питаш нещо, момко?

— В известен смисъл, Свидетелю.

— Хайде, изплюй камъчето. Стига си си дъвкал езика.

— Ти някога изкачвал ли си се до най-горе, до степен на безтегловност?

— Аз ли? Разбира се, че не съм. Аз бях Свидетел, изучавах професията си. Трябваше да науча стиховете на всичките Свидетели преди мен и не съм имал никакво време за момчешки забавления.

— Надявах се, че ти би могъл да ми кажеш какво бих намерил там.

— Е, виж, това е друга работа. Аз никога не съм се изкачвал, но съхранявам спомените на повече катерачи, отколкото ти ще срещнеш някога. Аз съм стар човек. Познавах бащата на баща ти и неговия дядо преди това. Кажи какво искаш да знаеш?

— Ами… — Какво искаше да знае той? Как би могъл да зададе един въпрос, който не бе нищо повече от някаква глождеща болка в гърдите му? И все пак… — За какво е всичко това, Свидетелю? За какво са всички онези равнища над нас?

— Ха? Как така? В името на Джордан, синко… аз съм Свидетел, не съм учен.

— Е, помислих си, че сигурно знаеш. Съжалявам.

— Ама, аз наистина знам. Това, което търсиш, са Стиховете от Началото.

— Чувал съм ги.

— Чуй ги пак. Всичките ти отговори са там, в тях, стига да имаш мъдростта да ги проумееш. Слушай ме внимателно… Не… това е една добра възможност за моя чирак да покаже какво е научил. Ей, ти! Стиховете от Началото — и внимавай в ритъма.

Чиракът навлажни устни с езика си и подхвана:

„От Начало бе Джордан, сам в самотата на своите мисли потънал навеки. От Начало бе Мрака, мъртъв, безформен и го нямаше още Човека. От самотата възникна копнеж, от копнежа възникна видение. От видението възникна намерение, от намерението — решение — Ръката на Джордан се издигна и Корабът беше роден! Миля след миля, малки, уютни каюти, отсек по отсек за златното зърно градени. Стълби и проходи, врати и шкафове, за онези, дето още не бяха родени. Той погледна Своето дело и остана доволен от него, подходящо за раса, предстояща да дойде след време. За Човека помисли… Човека роди се… надникна в ума си и потърси ключа да го вземе. Неопитомен, Човек би посрамил Твореца си, неподвластен, Плана би провалил; Затова Джордан сътвори Правилата заповеди за всеки един в Негов стил, Всеки със своя задача и всеки на своето място, в служба на цел, на техния ум неподвластна, Едни да говорят, други да слушат и редът възцари се сред Човешката раса. Екипаж той създаде всеки да се труди на своето място, учени, за да ръководят Плана. А над всичките тях сътвори Капитана, сложи го съдник на Човешката раса да стане. Така бяха нещата през Златната ера! Джордан е съвършен, всички по-нисши от него в делата си са несъвършени. Завистта, Алчността и Гордостта на Духа търсеха умове, за да посеят в тях своето семе. Намери се един, който им даде място за посев. Проклетият Хъф — първият грешник, виновен за всички беди! Злата му помисъл разбуни бунт, хвърли съмнение там, където не го е имало изобщо преди. Кръв на мъченици обагри металния под, Капитанът на Джордан пое Дългия Път. Мрак погълна…“

Старецът удари момчето силно през устата с опакото на ръката си.

— Опитай пак!

— Отначало ли?

— Не! Откъдето сбърка.

Момчето се поколеба, после бързо се окопити:

„Мрак погълна пътищата на добродетелите, на Кораба възцари се Грехът…“

Гласът на момчето припяваше, куплет след куплет, рецитирайки протяжно, но с известна острота на детайла старата, прастара история за греха, бунта и времето на мрака. За това как накрая мъдростта отново победила и телата на главатарите на бунтовниците били напъхани в Конвертора. За това, как някои от бунтовниците избегнали Пътешествието и оживели, за да родят и отгледат мутатите. За това, как, след молитви и жертвоприношения, бил избран нов Капитан.

Хю се размърда неловко и раздвижи краката си. Без съмнение, отговорите на неговите въпроси бяха там, тъй като това бяха Свещените Стихове, но той не притежаваше необходимия ум, за да ги разбере. Защо? За какво беше всичко това? Нима животът не се състоеше в нищо друго, освен в ядене и спане, и накрая — Дългия път? Нима Джордан не искаше той да разбере това? Тогава от какво беше тая болка в гърдите му? Този глад, който го глождеше упорито въпреки доброто ядене?