Докато закусваше, след поредния сън, един ординарец дойде до вратата на каютите на вуйчо му.
— Учения заповядва Хю Хойланд да се яви при него — равно изрецитира той.
Хю знаеше, че ученият, за когото ставаше дума, е лейтенант Нелсън, който отговаряше за духовното и физическо благосъстояние на частта от Кораба, включваща родното село на Хю. Той налапа остатъка от закуската си и побърза след пратеника.
— Кадет Хойланд! — съобщиха за пристигането му.
Ученият вдигна поглед от закуската си и каза:
— О, да. Влез, моето момче. Седни. Ял ли си?
Хю отговори утвърдително, но очите му се загледаха с интерес в чудноватия плод пред началника му. Нелсън проследи погледа му.
— Опитай тези смокини. Това е една нова мутация — донесоха ми ги чак от далечния край. Яж — човек на твоята възраст винаги има място за още няколко залъка.
Хю прие поканата, силно притеснен. Никога досега не бе ял в присъствието на някой учен. По-възрастният се облегна назад на стола си, избърса пръсти в ризата си, поглади брадата си и подхвана:
— Не съм те виждал напоследък, синко. Разкажи ми какво правиш. — Преди Хю де бе имал възможност да отговори, той продължи: — Не, не ми казвай — аз ще ти кажа. Изследователствал си най-вече, катерил си се, без много-много да се съобразяваш със забранените места. Не е ли така?
Той задържа погледа на младежа. Хю търсеше някакъв отговор. Но бе оставен отново на мира.
— Няма значение. Аз знам и ти знаеш, че аз знам. Не съм прекалено недоволен. Но това ме накара да се замисля сериозно, че ти е време да решиш как смяташ да живееш. Имаш ли някакви планове?
— Ами, нищо определено, сър.
— Как стоят нещата с онова момиче, Едрис Бакстър? Смяташ ли да се ожениш за нея?
— Ами… ъ-ъ не знам, сър. Струва ми се, че искам, и баща й иска, мисля. Само че…
— Само че какво?
— Ами, той иска да стана ратай във фермата му. Предполагам, че това е добра идея. Неговата ферма, наред с търговията на вуйчо ми, би представлявала едно добро състояние.
— Но не си сигурен, така ли?
— Ами, не знам.
— Правилно. Ти не си за тази работа. Аз имам други планове. Кажи ми, задавал ли си си някога въпроса защо съм те научил да четеш и пишеш? Разбира се, че си се питал. Но си държал мислите си за себе си. Това е хубаво. Слушай ме сега внимателно. Наблюдавам те още откакто беше малко дете. Ти притежаваш повече въображение от обичайното, повече любопитство, повече енергия. И си роден водач. Беше различен още като бебе. Преди всичко, твоята глава беше прекалено голяма и имаше някои хора, които гласуваха по време на прегледа след раждането ти да те пъхнем веднага в Конвертора. Но аз ги удържах да не правим това. Исках да видя какво ще излезе от теб. Селският живот не е за такива като теб. Ти ще бъдеш учен.
Възрастният мъж млъкна и се взря изпитателно в лицето му. Хю беше объркан, безмълвен. Нелсън продължи:
— О, да, да, така е. Само две са нещата, които могат да се направят за човек с твоя темперамент: да се направи от него един от пазачите или да бъде изпратен в Конвертора.
— Значи ли това, че аз нямам думата по този въпрос, сър?
— Щом искаш да го кажем толкова грубо, да. Да оставим умните в редиците на Екипажа, би означавало да развъждаме ерес. Ние не можем да допуснем това. Вече ни се случи веднъж и едва не унищожи човешката раса. Ти си се откроил чрез изключителните си способности; сега трябва да бъдеш обучен в правилно мислене, да бъдеш посветен в тайнствата, за да можеш да бъдеш една съхраняваща сила, а не огнище на зараза и източник на неприятности.
Ординарецът се появи отново, натоварен с някакви бохчи, които стовари върху писалището. Хю го погледна и възкликна:
— Ама, това са моите вещи!
— Точно така — потвърди Нелсън. — Изпратих да ги донесат. Отсега нататък ще спиш тук. Ще се видим по-късно и ще се заловя с обучението ти — освен ако ти имаш още нещо на ум?
— Ами, не, сър, мисля, че не. Трябва да си призная, че съм малко смутен. Предполагам… предполагам, че това значи, че вие не искате да се женя?
— О, това ли било — отвърна безразлично Нелсън. — Ожени се за нея, ако искаш — сега баща й не може да възрази. Но искам да те предупредя, че тя ще ти омръзне.