Петнайсет минути по-късно гледката през предния прозорец на субаруто коренно се промени и рибарските лодки и скромните моторници бяха заменени с двуетажни яхти в цвят слонова кост, които толкова стабилно стояха във водата, сякаш под тях имаше твърда земя. По просторните им палуби се виждаха жени, които се пекат на слънце, и мъже, които играят на карти, но никакви деца — най-вероятно защото бяха в каютите, погълнати от филми или видеоигри, или каквото там можеше да предложи един модерен киносалон.
По всичко личеше, че членовете на курортния и спа комплекс „Фар“ идваха тук не за да пуснат котва след няколко дни на вода, а да имат място, където да пуснат котва, вместо да плават по вода.
— Това не е Уинтър Харбър — каза Саймън, наблюдавайки как един от служителите на „Фар“ мъкнеше каса „Перие“18 нагоре по рампата към „Излет“. — Това не е Кейлъб.
Докато един възрастен мъж с посребрени коси в къси панталони цвят каки и розова риза с къс ръкав поздравяваше момчето на върха на рампата, аз си спомних отново таблото над бюрото на Джъстин. Можех така ясно да видя формулярите за кандидатстване, бележките на мама, релефните гербове на различните университети, сякаш бяха налепени по предното стъкло пред мен, а не бяха останали върху корковата дъска на четиристотин и осемдесет километра оттук. И точно по средата — листът с ненаписаното есе. Вече не знаех коя е Джъстин, за да мога да кажа каква не е.
„Можеш да търсиш колкото си искаш… но той трябва да пожелае да бъде открит…“
— Джъстин не е имала намерение да ходи в „Дартмут“ — казах с равен глас. — През последната година тя спеше с тениска от „Дартмут“, имаше ключодържател от „Дартмут“, използваше чадър с емблемата на „Дартмут“, когато завали. Успя да убеди всички, които я познават — включително и мен — че точно там ще постъпи да учи в края на лятото. Когато родителите ми я питаха за документите за кандидатстване, тя отговаряше, че за всичко се е погрижила. — Обърнах се към Саймън, когато усетих погледа му върху себе си. — Но ни е лъгала. Даже не си е подавала документите там. Трябваше сама да разбера това, защото тя не ми каза. А сега дори не е тук, за да я попитам защо го е направила.
Почувствах се по-добре, някак олекнала, в мига, в който изрекох тези думи. Вината, породена от моето незнание, обаче все още беше жива. Нямаше да изчезне дори след като казах истината на глас.
Но сега поне имаше някой, който би ме разбрал. По това как главата на Саймън се отпусна на облегалката, докато ме слушаше, разбрах, че и той изпитва вина. Не исках да е така, нито мислех, че има причина за това… Но знаех, че и той не може да я преодолее.
— Двамата с теб ще го намерим, Ванеса — каза той, протягайки се над празните чаши от сок, за да махне няколко разпилени кичура от челото ми. — Не мога да ти обещая много, но това ти го обещавам.
Глава 6
— Кога се прибираш?
— Здрасти, мамо — поздравих.
— Баща ти ми каза, че не можеш да спиш. — Гласът й беше напрегнат. Можех да си я представя с нейния пословичен черен костюм с панталон и отворен лаптоп върху кухненската маса.
— Спя.
— Баща ти твърди, че не е така.
— Кога? — Нямаше смисъл да се дразня, но точно сега не ми беше до конско. — Кога татко е казал такова нещо?
— Тази сутрин.
— Сега е седем и половина. Излиза, че преди да изскочиш от леглото и да се метнеш на бягащата пътечка, татко е успял да се обърне на другата страна и да промърмори: „Ванеса не може да спи“.
Мама замълча.
— Ванеса, нямам намерение да се извинявам, че се тревожа за теб.
— Чудесно — омекнах. — Аз се извинявам.
— Приема се. Сега кажи как си наистина.
— Добре съм, честно.
— Не приключи ли вече с това, за което беше отишла там? Този уикенд в Музея за изящни изкуства има прекрасна изложба, а аз имам ВИП покани за градинското парти по случай откриването. Видях зашеметяваща рокля в „Сакс“19, с която ще си направо ослепителна.
— Едва ли ще успея да се върна навреме. Но все пак ти благодаря.
— Скъпа, знам, никак не ти е лесно и не те виня, че искаш да се скриеш някъде. Да не мислиш, че на мен не ми се налага да правя усилие, за да ставам от леглото всяка сутрин?
Всъщност точно така мислех, но предпочетох да не го казвам на глас.
— Хората имат нужда от някой до себе си. Особено в такива ситуации. Ето защо се върнах на работа.
— И аз тук съм заобиколена от хора — отговорих.