Освободих го с нежелание, като особено внимавах да не погледна нито него, нито водата зад него. Докато вървяхме по брега, опитах да не обръщам внимание на воя на сирените, който се носеше приглушено някъде отдалече.
Двайсет минути по-късно вече бяхме в субаруто и пътувахме към Уинтър Харбър с плътно затворени прозорци и пуснато отопление. Очите ми се взираха в пробягващите покрай нас дървета, без да ги виждат, докато мълчаливо се питах какво правя тук и защо въвлякох горкия Саймън във всичко това.
Джъстин я нямаше вече. Край. Беше изхвърлена на брега като мъртва риба. Какво значение има как и защо го е направила? Или пък какво точно е станало малко преди това. Крайният резултат така или иначе бе, че тя няма да се върне. Колкото и да е невероятно, това беше самата истина. Щеше да ми е много по-лесно да я приема, отколкото да се ровя в неща, които тя не е искала да зная. Приемех ли веднъж това, всичко щеше отново да се нормализира. Е, новото ежедневие нямаше да е като старото, но постепенно щеше да стане също толкова нормално.
— Саймън — започнах с въздишка, готвейки се да му се извиня и да му кажа всичко. Обърнах се да го погледна, вече натъжена при мисълта за самотното ми шофиране до Бостън и дългите летни дни без него там.
Но той не ме чу. Гледаше втренчено право напред с широко отворени очи и устни, превърнали се в тънка линия.
Проследих погледа му, докато колата постепенно намали и спря.
Пътят беше блокиран от три полицейски коли, пожарна и линейка. Светлините им святкаха като пламъците на пожар и хвърляха необичайно алено зарево върху околните дървета. Между тях се суетяха десетина полицаи, пожарникари и санитари — полицаите говореха по своите радиостанции, пожарникарите си проправяха път из храсталака с брадви, а санитарите подготвяха линейката.
Между осветените от заревото дървета се появиха още двама санитари с покрита носилка. Те я вдигнаха, за да я качат в линейката, и изпод белия чаршаф се изхлузи тежка сивкава ръка.
Пурпурните и жълти петна по нея се виждаха от двайсетина крачки.
Извърнах се и насочих цялото си внимание към червените светлини, озаряващи дърветата и пожарникарите с брадвите им. Не след дълго всички екипи се събраха на шосето и аз вече имах ясна гледка към дърветата.
— Саймън — казах тихо, забравила на мига намерението си да замина от Уинтър Харбър и да се върна в Бостън. — Направили са просека до брега.
Глава 8
— Роклята е разкошна, Ванеса. Разкошна. И ти ще бъдеш разкошна в нея.
— Благодаря — отговорих, наблюдавайки дъждовните струи, които се спускаха по предното стъкло. Проклинах се за това, че отговорих на позвъняването. — Налага се обаче да съм разкошна в нея някой друг път, не точно този уикенд.
— Несъмнено! Нали знаеш, че не бих ти купила някаква смешна еднодневка тип булчинска торта. Със сигурност ще можеш да я носиш и след Деня на труда22. А защо не и чак до Деня на Колумб, ако времето се задържи.
Ако времето се задържи.
— Звучи страхотно, мамо. Татко да е наоколо случайно?
— Тук е, но ние с теб имаме още много за обсъждане. Искам да съм сигурна, че се връщаш, преди да затворим.
Докато тя инструктираше татко да не затваря, като приключим разговора, а да й върне слушалката, аз се наведох напред и погледнах небето. Двете с Пейдж седяхме в колата пред тяхната къща и чакахме дъждът поне малко да намалее, за да притичаме вътре. Ако се съди по плътните облаци обаче, скоро нямаше да имаме такъв случай.
— Голям бащица — казах, щом мама пусна слушалката, — искам да те помоля за услуга.
— Каквото кажеш, дечко.
— Казах на мама, че няма да се прибера този уикенд, но тя явно не чува нищо друго освен собствения си глас. А аз наистина не мога да се върна у дома. — Представих си отново линейката от вчера, носилката, лицето на Саймън, който отказваше да повярва — това изражение не се промени през цялата нощ, дори след като най-после се добрахме до Уинтър Харбър. — Поне не още. Би ли й предал това по начина, по който само ти умееш?
— Нямай грижа — отговори той. — Ще сътворя моята магия на Голям бащица.
— Благодаря ти. Сега трябва да затварям. Моля те, кажи й, че ще се обадя утре.
— Родители! — изпъшка Пейдж, когато метнах мобилния си телефон в поставката за чаши между двете предни седалки.
— По-скоро родител. Татко е истински светец, но мама е мъчен човек.
22
Денят на труда е национален празник на САЩ, който се отбелязва в първия понеделник на септември. Във висшето общество е прието да се смята, че това е последният ден в годината, когато дамите могат да носят бяло. — Бел.прев.