Ърни ни хвърли една престорена полуусмивка, после преметна кърпата през рамо и влезе в кухнята.
— Не му връзвайте кусур. Ърни все още вярва, че храната е единственото, което интересува хората, когато отидат на ресторант. — Сервитьорката остави подноса и ни се усмихна. — Хайде да започнем отначало. Добре дошли в „Бед муус кофи“. Аз съм Мелани. Какво мога да направя за вас?
— Мелани — започна Саймън, — търсим брат ми. Обади ми се оттук преди около час. Спомняте ли си някой да е искал да използва телефона ви днес?
Тя присви очи, докато прехвърляше наум събитията от деня.
— Не… Но може по това време тук да не е имало никой, от когото да поиска разрешение. Ърни цяла сутрин беше погълнат от шоуто на Елън Дидженъръс, а моето ужасно никотиново пристрастяване ме изкарва навън по няколко пъти на час.
„Побързай, Ванеса…“
— Дали не сте го виждали случайно? — попитах. — Той е шестнайсетгодишен, малко под метър и осемдесет, тъмнорус, с кафяви очи.
— Днес тук е идвал само един мъж, като изключим Ърни и господин Мортимър. — Тя смигна към възрастния мъж в ъгъла. — Не мога да кажа на каква възраст беше, но имаше тъмнокестенява коса — определено не руса — и беше доста рошав. Поне доколкото успях да го видя, защото през цялото време беше с качулка на главата. Но пък приятелката му ме накара да се почувствам грозна като смъртта — продължи тя, насочвайки се към възрастната двойка с кана кафе в ръка. — Вие сте ми свидетели, че щом ми свърши смяната, отивам да си подновя абонамента при „Джени Крейг“26, ще си боядисам косата черна и ще си поръчам цветни лещи!
Дъхът ми спря. Нямах сили дори да погледна Саймън.
— Какъв цвят ще са контактните лещи?
Тя изпъшка и притисна ръка до гърдите си.
— Сребърни.
Двамата със Саймън стояхме толкова близо един до друг, че усетих как цялото му тяло се напряга.
— Но не като обикновеното матово сребро на приборите. — И тя вдигна една вилица от подноса. — А красиво сребърно. Магическо сребърно. Като среброто на коледните гирлянди.
— Случайно да сте чули къде се канят да отидат след това? — попита Саймън.
— И дума не казаха. Той яде, тя — не, а когато се върнах след втората цигара, вече си бяха тръгнали.
— Благодаря ви за помощта — казах, преди да тръгна бързешком след Саймън.
Опитах се да запазя спокойствие и да прочистя мисълта си, докато сядахме в колата и излизахме от паркинга със скърцане на спирачки. Нямах представа защо я чувам и дали изобщо трябваше да я слушам, но… Джъстин ми казваше да побързаме. Ако можех да се съсредоточа още малко, може би щеше да ми каже и в каква посока да бързаме.
— Вече не ми говори — изстенах тихичко след няколко минути.
Саймън ме погледна.
— Кой?
Загледах се през прозореца от моята страна, надявайки се размазаното зелено петно на прелитащите покрай нас борове да заличи казаното или да промени значението му. Съвсем неволно заговорих гласно за Джъстин. Думите изскочиха от устата ми, преди съзнанието да ги засече. Дали Саймън щеше да ме помисли за луда, ако му разкажех всичко? Дали щеше да реши, че съм необяснимо за науката явление, каквито бяха бурите в Уинтър Харбър и ухилените трупове? И щеше ли да има право, ако си помисли всичко това?
— Тя ми говори — казах неохотно.
Той погледна напред към пътя, после отново към мен.
— Коя?
— Джъстин. — Гласът ми звучеше съвсем нормално, но аз знаех, че това, което казвах, беше абсолютно откачено. — Не през цялото време. Даже не всеки ден. Но всичко започна, когато тя почина, веднага щом се върнах в Уинтър Харбър.
Субаруто намали скоростта.
— И какво ти казва?
Бях готова да ревна, когато той не реагира по начина, по който би реагирал всеки друг на негово място.
— Вика ме по име. — След като веднъж бях започнала, вече нямаше смисъл да крия нещо. — И говори за Кейлъб.
Ръцете му се впиха във волана.
— Не казва много, но сякаш се опитва да ни отведе при него.
— Как?
— Досега ми казваше, че той трябва да пожелае да бъде намерен, а сега — че вече иска да го открием, но не може да вижда заради светлината… Че вече се чувства уморен.
— От какво е уморен?
— Не зная. Тя невинаги желае да си общуваме. Като сега например — каза, че трябва да побързаме, но не и защо, нито накъде трябва да бързаме.
26
Американска компания, специализирана в природосъобразното и диетично хранене, основана от Джени и Сидни Крейг в Австралия през 1983 г. Сега тя има над 600 центъра за контрол на теглото главно в САЩ, но и в Канада, Австралия, Пуерто Рико и Нова Зеландия. От 2006 г. е част от „Nestle Nutrition“. — Бел.прев.