— Доминик и Сабин бяха снощи на събранието — вметнах. — И двете са в инициативния комитет на фестивала „Северно сияние“.
Кейлъб си записа това.
— Има много написано и за Пейдж. Не съм прочел много, но нейното име най-често се появява. И Джонатан е споменат също.
— А какво записваше в дневника си Зара вчера вечерта — попитах. — Видях я да пише по време на събранието.
Кейлъб разгърна още няколко страници напред.
— Прилича на някакъв списък. Записани са всички, които са били там, както и няколко имена, които не съм чувал. Те обаче са на мъже, не на жени.
— Рейна поиска всеки да даде имената на десет души, които лично поема ангажимент да доведе на фестивала. Тя каза, че от тях зависело да се обедини общността през тия мрачни времена.
Кейлъб погледна към Саймън.
— Трябва да се обадим в полицията.
— И какво ще им кажем? — отвърна Саймън. — Да не предлагаш да заявим, че имаме подозрения как голяма група морски сирени убийци прави заговор да унищожи града по време на първия годишен фестивал на курортния и спа комплекс „Фар“ „Северно сияние“?
— Точно така — отговори Кейлъб.
— Нямаме доказателство — продължи Саймън. — Те самите вероятно също имат някакви подозрения, но сме с вързани ръце, докато не разберем какво се случва със сигурност.
Иззвъня мобилен телефон. Кейлъб грабна своя от масата, но веднага след това го остави.
— Ей сега се връщам — каза Саймън, отвори капачето на своя джиесем и тръгна към дневната.
Кейлъб отново се зарови в дневника, а аз станах, сипах си чаша портокалов сок и се върнах обратно на масата. После придърпах към себе си брой на „Херълд“ от миналата седмица, останал на масата, и се престорих, че чета.
— Нали знаеш, че няма причина да се притесняваш — каза Кейлъб, без дори да вдига очи към мен.
Прехапах устни и отгърнах на следващата страница. Не бях разтревожена. По-скоро любопитна. Но не и разтревожена.
— Джъстин винаги е твърдяла, че вие двамата ще сте идеалната двойка — каза той минута по-късно.
Бях вперила очи в едно от заглавията, без да го виждам. Нима наистина го е казала? Кога? И защо не го е казала на мен?
— Тя толкова ми липсва — промълвих.
Той замълча.
— Зная. На мен също.
— Добри новини — обяви Саймън, връщайки се при нас в кухнята. — Мензурата30 е готов за действие.
— Мензурата?! — попитах.
— Д-р Бийкман, мой преподавател и консултант. След като се срещнах с него онзи ден и му разказах за моите изследвания на климата по тези места, той реши да дойде и сам да направи проучвания. Отседнал е заедно със свой приятел в другия край на града.
— Тоя човек е печелил Нобелова награда преди милион години — вметна Кейлъб. — Нещо от рода на молекулярен синтез.
— Значи е Нобелов лауреат и учи първокурсниците в „Бейтс“? — не повярвах аз.
— След като е работил двайсет години в Института за напреднали изследвания в „Принстън“. Ние сме му нещо като плавен преход към пенсионирането. — Саймън разгърна голяма карта и я просна върху масата.
— Ще му кажеш ли всичко, което знаем? — попита Кейлъб. — Дори за фамилията Марчанд?
— Не. Ще му кажа само онова, което знаем за жертвите. — Пръстът на Саймън проследи върху картата една тънка линия, накъсана от червени точки. — Ето къде са открити телата. Всичките са били на брега, близо до водата.
— И доста близо едно до друго — допълних.
— Много близо едно до друго. При Уинтър Харбър има трийсет километра крайбрежна ивица, но всички удавници са открити само на километър и половина един от друг. Според полицейските доклади намерените по-далече на юг жертви са престояли по-дълго време във водата. Като се вземат предвид приливите и теченията, излиза, че и те са били убити тук някъде.
— Скалите на Хиона — казах, приковала поглед в червената точка на Джъстин върху картата.
— Едно и също течение неизменно се появява след бурите над града — обясни Саймън. — То е най-силно точно при залива под скалите, върви на юг и изчезва на около два километра и половина по-надолу по брега.
— Значи според теб излиза, че всички те са умрели на едно и също място? — попита Кейлъб. — В подножието на скалите?
— Не мога да го твърдя със сигурност… но да, това е моето предположение.