— Сега разбра ли защо идва тук? — прошепна Магдън.
В отговор само кимнах.
— В продължение на цяла година, Джони, клетото чудовище лежи някъде далече, на хиляди километри сред океана, може би на дълбочина трийсетина километра и чака да му дойде времето. Това същество може да е на милиони години. Помисли си само какво е да чакаш милиони години, ти би ли могъл да чакаш толкова дълго? Вероятно то е последното от събратята си. Нещо ме кара да смятам, че е така. Все едно. Преди пет години на този бряг идват хора и построяват този фар. Пускат Сирената и тя реве ли, реве, а гласът й прониква чак до мястото, където чудовището се е заровило в дъното, за да заспи, където пази спомените за свят с хиляди същества като него, но сега то е там само, съвсем само в един свят, за който не е създадено, свят, в който трябва да се крие. Ала гласът на Сирената идва и си отива, идва и си отива, и тогава то се надига от тинестото дъно на Дълбините и очите му се отварят като петнадесетсантиметрови обективи на фотоапарат и то започва да се придвижва — бавно, съвсем бавно, защото отгоре го притиска тежестта на океана. Звукът на Сирената пробива километричните пластове вода, чува се слабо, но чудовището го разпознава, огънят в пещта на тялото му лумва и то започва бавно, бавно да се издига нагоре. Утолява глада си с планини от треска и бодливки, с реки от медузи и се издига все по-нагоре през есенните месеци — през септември, когато са първите мъгли, през октомври, когато мъглите се увеличават и Сирената все така го зове, та чак до края на ноември. Ден след ден налягането в тялото му се изравнява с по-горните пластове, всеки час то се издига с няколко стъпки по-нагоре, за да стигне до повърхността и да е все още живо. Не може да не се движи бавно — ако изплува изведнъж, ще се пръсне. Затова са му необходими цели три месеца, за да излезе отгоре, а после още няколко дни, за да преплува през студените води до фара. И ето го сега пред нас в нощта, Джони: най-страхотното и голямо чудовище, което се е раждало някога. Вижда как фарът го зове — с дълга шия като неговата, извисила се над водата, с тяло като неговото и най-важното, с глас като неговия. Стана ли ти вече ясно, Джони, разбра ли?
Сирената изрева.
Чудовището й отговори.
Виждах всичко, знаех всичко: милиони години в самотно очакване на някой, който никога няма да се завърне. Милиони години без другар на морското дъно, сред безумието на времето там, докато небесата са се изчистили от летящите влечуги, блатата на сушата са пресъхнали, бронтотериите и саблезъбите тигри са преживели последните си дни и са потънали в нефтените тресавища, а по хълмовете като бели мравки са плъпнали човеци.
Сирената изрева.
— Миналата година — започна Макдън — това създание плуваше в кръг, обикаля наоколо цяла нощ. Не дойде прекалено близко, сигурно нещо го смущаваше. Може би се страхуваше. И като че ли бе малко сърдито, че е трябвало да измине такъв дълъг път. Но на следващия ден мъглата неочаквано се вдигна, яркото слънце изгря и небето стана синьо като картина. Тогава чудовището си тръгна — далече от горещината и безмълвието — и не се завърна. Предполагам, че през цялата изминала година е прехвърляло през ума си случилото се, премисляло го е от всеки възможен ъгъл.
В момента чудовището се намираше само на трийсетина метра, разменяха си викове със Сирената. Когато светлината на фара попадаше в очите му, в тях се редуваха огън и лед, огън и лед.
— Ясно ли ти е що за живот е това? — попита ме Макдън. — Някой винаги чака някого, а другият никога не се завръща у дома. Винаги някой обича някого малко повече, отколкото е обичан от другия. И след време този някой изпитва желание да унищожи другия, за да престане да му причинява болка.
Чудовището се спусна към фара.
Сирената изрева.
— Да видим какво ще стане — каза Макдън.
И изключи Сирената.
Тишината в последвалата минута беше толкова напрегната, че чувахме как сърцата ни туптят в заобиколената отвсякъде със стъкло кула, чувахме как прожекторът бавно се завърта в смазаното гнездо.
Чудовището се спря и замръзна на място. Големите му като фенери очи примигваха и то зина. Чу се бучене, наподобяващо тътен на вулкан. Въртеше глава на всички страни, сякаш търсеше звуците, потънали в мъглата.
Взря се във фара. Отново се чу бучене. После в очите на чудовището пламна огън. То се изправи на задни крака, хвърли се във водата и се спусна към фара, с очи, пълни с мъка и гняв.
— Макдън! — извиках аз. — Включи Сирената!
Макдън се засуети, докато напипа копчето и го натисна. В същия миг чудовището се вдигна на задни крака. Мернах за миг гигантските лапи и люспестата кожа на свързаните с ципа стърчащи нокти, докато драскаше по кулата. Огромното око от дясната страна на изтерзаната му глава светеше пред мене като врящ котел, в който можеше да падна с вик. Кулата се разтресе. Сирената изрева. Чудовището й отговори. После обгърна с лапи кулата и се опита да захапе стъклото, което се пръсна на парчета и ни засипа.