Слънцето позлати гърбицата на носа й, заблестя в очите й, замъгли тъмновиолетовия им цвят. Чувствените й устни сега бяха плътно стиснати.
Когато пак заговори, гласът й бе нисък и изпълнен със заплаха.
— Аз не съм момиче за всичко. Ако Мариън Кларк ме иска за „Хедър Дюел“, той сам можеше да ти се обади!
— Той — спокойно отвърна Монти — точно това направи.
Мариън Кларк съвсем не изглеждаше тъй, както си го бе представяла. Беше по-възрастен, от набръчканото му лице най-много се набиваше дългият патрициански нос. Меката му стоманеносива коса бе сресана напред върху челото като на римски сенатор. Даяна се улови, че си задава въпроси, неприсъщи на една американка: дали той е от английското висше общество, дали е възпитаник на Оксфорд и все неща от този род, които Джон Фаулс2 възхвалява като най-висши добродетели. Както и дали Холивуд ще го погуби, както безразсъден бял ловец прострелва великолепен див звяр?
Тя се вгледа в проницателните му сини очи, наподобяващи топчета лед, и си рече: „Едва ли ще го допусне.“ Ала тогава той заговори и ледените топчета мигом се превърнаха в течаща вода и многоцветни дъги.
Когато го срещна за първи път — на снимачната площадка, където щяха да се правят вътрешни снимки, — той носеше екземпляр от сценария, навит на стегнато руло. Но след като му се представи, той подаде свитъка на асистента си — слабичък, плешив младеж, после хвана твърдо и властно ръката й и я поведе встрани от струпания екип. Водеше я повече с ръка, отколкото с думи и това й помогна да разбере естеството на контрола, който, като всеки режисьор, и той искаше да упражнява над нея.
— До каква степен изучи сценария? — гласът му беше лек, безстрастен.
— Да си призная, нямах време да го наизустя — засмя се тя с известно неудобство.
Ала той побърза да разпръсне думите и с жест, сякаш гонеше досадни комари в иначе прекрасния летен ден.
— Не, не това имах предвид.
Тя зачака да се доизкаже, ала той мълчеше. Изглеждаше погълнат от свои мисли. Двамата наближиха лабиринт от улици — представата на някакъв телевизионен продуцент за нюйоркски квартал, макар че в действителност подобно място в града тя не бе виждала. Прожекторите бяха нагласени, но не светеха. Асфалтът току-що бе полят с вода и лъщеше. Изведнъж светлините блеснаха и почти веднага след това един черен линкълн се плъзна покрай тях, толкова бавно, че гумите му не издаваха никакъв звук. Някой се провикна за още вода. Прожекторите загаснаха. Никой не им обърна внимание.
— Е? — рязко попита режисьорът.
Даяна недоумяваше какво ли иска:
— Да опитаме ли някоя сцена?
— Помниш ли — рече той, сякаш точно това бе обмислял през цялото време — какво става непосредствено след прострелването на съпруга ти?
— Когато се обръщам и почвам да крещя на Ел-Калаам ли?
— Да. От там.
— Аз не…
Ала той беше дал знак за начало и тя нямаше вече избор, тъй като Кларк работеше с нея, като й въздействаше повече вътрешно, отколкото външно, както правеха повечето режисьори, с които бе работила.
Имаше чувството, че стои върху плаващи пясъци, които я спъваха, или по-точно, я теглеха надолу и тя така се обърка, че започна да изпада в паника, защото не си спомняше нито текста, нито как трябва да реагира.
Но Кларк каза нещо, което върна самообладанието й и тя изведнъж разбра какво трябва да прави героинята й Хедър Дюел. Едновременно с това проумя и намеренията на режисьора, разбра, че текстът е без значение в случая, че той се стреми да я определи като Хедър, героинята, да прецени дали тя би се справила, дали се покрива с образа. Може ли да вдъхне на тялото й нейния живот. Просто да продължи. Да живее.
И без да съзнава точно кога — както, според нея, ставаше винаги с наистина великите изпълнения — тя прекрачи бариерата и се превъплъти в Хедър Дюел.
Даяна излезе от образа замаяна и онемяла, след като хвърли бегъл поглед на монтажа на филма, на кадрите, които щеше да прегледа в края на деня, преобразяващи цялото платно, изпълнени с дълбоко хармонично чувство. Беше вкусила от сърцевината на работата и сега бе убедена, че иска тази роля повече от всичко на света.
Гърдите й бяха стегнати, слепоочията й бучаха — познато усещане, но толкова по-силно от друг път, че главата й се замая. Сякаш това беше жестокият, грандиозен, изумителен тласък на самия живот, който раздробяваше времето на малки, бързи човешки съществувания, различни, безбройни, непрестанно множащи се. И тя осъзна колко много време е минало от завършването на „Кралско червено“; колко страда за обектива на камерата, който да я проследява, да я проектира в прекрасния си цветен правоъгълник. На широкия екран тя щеше отново да се роди. Беше време за нов живот; по мускулите й премина тръпка, оголени електроди загъделичкаха мозъка й и тя разбра, че тази нощ няма да може да заспи, и може би не само тази нощ, а докато не се увери, че тази роля ще бъде нейна.