Вооз ги чистеше, мажеше и лъскаше редовно.
Лъскаше ги и сега.
Входът на дома му бе затворен с камъка. Само четири облагодетелствани хармониума бяха вътре с него. Два бяха прилепнали към ръцете му над лактите. Третия — към бедрото. Четвъртият, който бе достигнал зрелост и бе дълъг само десетина сантиметра, се намираше на вътрешната страна на китката му и се хранеше с пулса му.
Когато Вооз откриеше хармониум, който да обича повече от всички останали, му позволяваше да прави точно това — да се храни с пулса му.
— Харесва ли ти? — питаше той в мислите си щастливия хармониум. — Не е ли чудесно?
Вооз никога не се бе чувствал по-добре физически, по-добре умствено и по-добре духовно. Бе доволен, че са се разделили с Вуйчо, защото той обичаше да извърта нещата така, че всеки, който е щастлив, да изглежда или тъп, или побъркан.
— Кое кара един човек да бъде такъв? — попита Вооз в мислите си малкия хармониум. — Какво си мисли, че печели в сравнение с това, което захвърля като ненужно? Нищо чудно, че изглежда болен.
Вооз поклати глава.
— Опитах се да събудя интереса му към вас, приятелчета, но той побесня още повече. А няма никаква полза да се ядосваш.
Не знам какво става — каза Вооз в мислите си — и може би няма да се окажа достатъчно умен, за да разбера, ако някой дойде да ми обясни. Знам само, че сме подложени на тест от някого или нещо, много по-умно от нас и не мога да постъпя по друг начин, освен да се държа приветливо, да запазя спокойствие и да се опитвам да си прекарвам времето колкото се може по-добре. — Той кимна на хармониумите, залепени за ръцете му. — Ето това е моята философия, приятели. И ако не греша, тя е и ваша философия. Мисля, че затова се спогаждаме толкова добре.
Върхът на обувката от истинска кожа, която Вооз лъскаше, заблестя като рубин.
— Ау, ау, ау, ау! — каза си Вооз, втренчен в рубина. Когато лъскаше обувките си, той си представяше, че в скъпоценните камъни на върховете им може да види много неща.
Сега Вооз гледаше рубина и виждаше как Вуйчо души горкия Стони Стивънсън, окован за стълба на железния плац за маршировки на Марс. Ужасната картина не бе случаен спомен.
— Престани да ме истиносваш — каза Вооз в мислите си — и аз няма да те истиносвам.
Тази молба бе отправил към Вуйчо няколко пъти.
Бе я измислил сам и тя означаваше следното: Вуйчо трябваше да престане да казва на Вооз истини за хармониумите, защото той ги обичаше и защото Вооз бе достатъчно мил, за да не споменава истини, които биха направили Вуйчо нещастен.
Вуйчо не знаеше, че е удушил приятеля си Стони Стивънсън. Мислеше, че Стони все още е жив някъде във Вселената. Живееше с мечтата един ден да го види.
Вооз бе достатъчно мил, за да му спести истината, независимо колко силно Вуйчо го предизвикваше да го цапардоса с нея между очите.
Ужасният образ изчезна от рубина.
— Да, Господи — каза Вооз в мислите си.
Зрелият хармониум на лявата му ръка помръдна.
— Искаш старият Вооз да пусне малко музика? — попита той съществото в мислите си. — Това ли се опитваш да кажеш? Опитваш се да кажеш: „Вооз, старче, не искам да изглеждам неблагодарен, защото знам, че е голяма чест за мен да съм тук до сърцето ти. Само че си мисля за всички мои приятели отвън и ми се ще и те да получат нещо добро.“ Това ли се опитваше да ми кажеш? „Моля, татко Вооз, пусни малко музика за всички мои бедни приятели вън.“ Това ли?
Вооз се усмихна.
— Не е нужно да ме ласкаеш — сгълча той на хармониума.
Малкият хармониум на китката му се сгъна на две, после отново се изпъна.
— А ти какво се опитваш да ми кажеш? — попита го той. — Опитваш се да ми кажеш: „Чичо Вооз, пулсът ти е твърде хранителен за малко създание като мен. Чичо Вооз, все пак пусни малко хубава, приятна музика, за да похапна“, нали?
Вооз насочи вниманието си към хармониума на дясната му ръка. Съществото не бе помръднало.
— Ти ли си мълчаливецът? — попита Вооз съществото в мислите си. — Не говориш много, но сигурно през цялото време си мислиш: „Този Вооз е доста гаден. Защо просто не остави музиката да свири по цял ден?“
Хармониумът на лявата му ръка се размърда отново.
— Какво казваш? — попита го Вооз в мислите си. Той вдигна глава и се престори, че слуша, въпреки че във вакуума, в който живееше, не можеха да се разпространяват никакви звуци. — Казваш: „Моля, кралю Вооз, пусни ни онази увертюра от 1812 година.“ — Вооз доби първо ужасено, а после строго изражение. — Ако нещо е по-добро от всичко друго, това не означава, че то е добро за вас!