Вследствие на преживяванията си майка и син бяха станали по-близки помежду си от повечето други майки и синове.
В последния момент ги спаси един хеликоптер. Уинстън Найлс Румфорд го бе изпратил точно където трябва, точно когато трябва.
Уинстън Найлс Румфорд им бе дал концесия за печелившата сергия пред вратата на имението си. Освен това бе платил сметката за зъболекаря на Бе и бе предложил изкуствените и предни зъби да са златни.
Човекът, който държеше сергията до тази на Бе, се казваше Хари Бракман. На Марс той беше взводен сержант на Вуйчо. Сега бе наедрял и оплешивяваше. Имаше дървен крак, а дясната му ръка беше от неръждаема стомана. Бе загубил крака и ръката си в битката за Бока Рейтън. Той бе единственият оцелял от битката и ако не беше толкова жестоко ранен, със сигурност щяха да го линчуват, заедно с останалите оцелели от взвода му.
Бракман продаваше пластмасови фигурки на фонтана от имението на Румфорд. Те бяха високи по трийсет сантиметра. В основата им бяха монтирани задвижвани с пружина помпи. Помпите качваха вода от най-голямото корито в основата, към най-малкото на върха. След това тя се изливаше в малко по-голямото отдолу и…
На тезгяха пред себе си Бракман бе пуснал да работят три фонтана.
— Точно като оня вътре, народе-е-е! — викаше той. — Можете да си го занесете вкъщи! Турете го на прозореца, за да разберат всичките ви съседи, че сте били в Нюпорт! Сложете го на масата в кухнята, да се забавля’ат децата и го напълнете с лимонада!
— Колко струва? — попита един провинциалист.
— Седемнайсе долара — отговори Бракман.
— У-ха-а! — възкликна провинциалистът.
— Това е свято нещо, брат’чед — каза Бракман равнодушно. — Не е играчка.
Той бръкна под тезгяха и извади модел на марсиански космически кораб.
— Играчка ли искаш? Ей ти играчка. Четиресе и де’ет цента. Печеля само по два цента на парче.
Провинциалистът реши да се покаже като претенциозен купувач. Той сравни играчката с истинския обект, който тя представляваше. Истинският обект беше един марсиански космически кораб, поставен върху колона, висока трийсет метра. Колоната и корабът бяха в очертанията на имението „Румфорд“ — в ъгъла, където някога бяха тенис кортовете.
Румфорд все още не бе обяснил предназначението на кораба, чиято колона бе построена с дребните стотинки, събрани от ученици от целия свят. Корабът се поддържаше в постоянна готовност. Една дървена стълба, за която се говореше, че била най-високата в целия свят, бе подпряна на колоната и водеше към вратата на кораба.
В горивната капсула на кораба се намираше последният остатък от УВДБ, взет от военното снабдяване на Марс.
— А-ха — каза провинциалистът и остави модела обратно на тезгяха. — Ако не възразяваш, ще огледам още малко.
Единственото нещо, което бе купил досега, беше една шапка като на Робин Худ. На едната и страна имаше снимка на Румфорд, на другата — снимка на платноходка, а на перото бе изписано собственото му име. Според надписа, то беше Делбърт.
— Все пак, благодаря — усмихна се Делбърт. — Може би ще се върна.
— Разбира се, Делбърт — кимна Бракман.
— Как разбра, че се казвам Делбърт? — попита Делбърт, поласкан и изпълнен с подозрения.
— Да не мислиш, че Уинстън Найлс Румфорд е единственият човек тук със свръхестествени способности?
Откъм имението долетя свистене на изпусната пара. След миг над сергиите проехтя гласът на голяма парна свирка — могъщ, тъжен, триумфиращ. Това беше знак, че Румфорд и кучето му ще се материализират след пет минути.
Това беше знак за продавачите на сергиите, че трябва да престанат с непочтителното възхваляване на евтините си стоки и да спуснат кепенците.
Кепенците се спуснаха с трясък веднага.
Редицата от сергии се превърна в полутъмен тунел.
В изолацията на продавачите в този тунел имаше нещо призрачно, защото всички те бяха оцелели от Марс. Румфорд бе настоял за това — марсианците да могат първи да изберат места за сергиите си. По този начин той им казваше: „Благодаря“.
Нямаше много оцелели — само петдесет и осем в Съединените щати и всичко триста и шестнайсет в целия свят.
От петдесет и осемте в Съединените щати двайсет и един държаха сергии в Нюпорт.
— Пак се започва! — каза някой от края на редицата. Това бе гласът на слепеца, който продаваше шапки като на Робин Худ със снимка на Румфорд от едната страна и с платноходка от другата.
Сержант Бракман подпря сгънатите си ръце на преградата между сергията на Бе и неговата. Намигна на младия Хроно, който се бе излегнал върху една неотворена кутия с малачита.