— Н-н-не знам — отвърна Космическия скиталец.
— Доведете жената и момчето, които продават малачита пред вратата на имението — нареди Румфорд. — Доведете Бе и Хроно.
Космическия скиталец, Уинстън Найлс Румфорд и Казак бяха на един подиум пред къщата, издигнат на височината на очите на наблюдаващата тълпа. Този подиум беше част от сложната система скелета, рампи, амвони, мостчета и сцени, които опасваха целия двор на имението.
Тази система позволяваше на Румфорд да се движи свободно навсякъде, без да му пречат тълпите. Също така, тя даваше възможност на всички да го зърнат.
Системата не бе окачена на магнитни полета, но въпреки това изглеждаше като чудо на левитацията. Илюзията за чудо бе постигната с умелата употреба на боя. Подпорите бяха боядисани в черно, а надстройките — в ослепително златно.
Телевизионните камери и микрофоните, поставени на специални мачти, можеха да го следват навсякъде.
При нощните материализации, подиумите на системата се осветяваха от електрически прожектори, с цвят на плът.
Космическия скиталец бе едва трийсет и първия човек, поканен да се качи на това съоръжение.
Един помощник отиде до сергията пред вратата, за да доведе трийсет и втория и трийсет и третия, удостоени с тази чест.
Румфорд не изглеждаше добре. Цветът на лицето му беше нездрав. И въпреки че се усмихваше както винаги, зад усмихнатата фасада зъбите му сякаш бяха стиснати. Добродушната му гримаса се бе превърнала в карикатура и издаваше факта, че далеч не всичко беше наред.
Но прочутата усмивка не слизаше от лицето му. Великолепният сноб и очаровател на тълпите държеше кучето си Казак с помощта на душащ нашийник. Веригата бе усукана, така че нашийникът да се впие предупредително във врата на кучето. Предупреждението бе необходимо, защото беше съвсем ясно, че Космическия скиталец не допада на Казак.
Усмивката за миг замръзна, за да покаже на тълпата с какъв товар се е нагърбил Румфорд заради нея — за да я предупреди, че може би няма да е в състояние да го носи вечно.
Румфорд държеше в ръката си микрофон с предавател, голям колкото монета. Когато не искаше тълпата да чуе какво казва, просто стискаше монетата в юмрука си.
Тя и сега бе стисната в юмрука му — той отправяше иронични забележки към Космическия скиталец, които биха объркали тълпата, ако ги чуеше.
— Това със сигурност е твоят голям ден — каза Румфорд. — Съвършен фестивал на любовта още от момента на пристигането ти. Тълпата просто те обожава. Ти обожаваш ли тълпите?
Радостните изненади през този ден бяха докарали Космическия скиталец до детинско състояние — състояние, в което иронията и сарказмът бяха недоловими за него. През тежкия си живот той бе ставал пленник на много неща. Сега бе пленник на една тълпа, която го смяташе за чудо.
— Наистина са чудесни — каза той в отговор на въпроса му. — Страхотни.
— О, да, страхотни — съгласи се Румфорд. — Без съмнение. Мъчих се да измисля най-точната дума, но не успях. Ти ми я донесе от космоса. Те са страхотни.
Бе очевидно, че умът на Румфорд е някъде другаде. Космическия скиталец като човек не представляваше особен интерес за него — почти не го поглеждаше. Нито пък се развълнува от предстоящото появяване на жена му и детето му.
— Къде са те? Къде са те? — попита Румфорд един от асистентите си долу. — Хайде да свършваме с това. Да свършваме с това!
Космическия скиталец смяташе, че приключенията му са толкова приятни и стимулиращи, толкова добре инсценирани, че се стесняваше да задава въпроси — боеше се, че задаването на въпроси може да се изтълкува като неблагодарност.
Даваше си сметка, че носи голяма отговорност за церемонията и че най-доброто, което можеше да направи, бе да държи устата си затворена, да говори само като го попитат нещо и при това отговорите му да бъдат максимално кратки и непресторени.
Умът му не бе разкъсван от въпроси. Фундаменталната структура на церемониалната ситуация бе очевидна, беше ясна и функционална като трикрако столче за доене на животно. Беше преживял големи страдания, сега получаваше голяма награда.
Внезапната промяна в съдбата му бе удар. Той се усмихваше, разбирайки радостта на тълпата — преструваше се, че е част от нея, споделяше радостта и.
Румфорд прочете мислите му.
— Биха се радвали не по-малко, ако бе станало наопаки — каза той.
— Наопаки? — не разбра Космическия скиталец.
— Ако най-напред бе дошла голямата награда, а след нея и големите страдания — обясни Румфорд. — Обичат самия контраст. Поредността на събитията изобщо не ги вълнува. Вълнува ги бързия обрат.
Румфорд отвори дланта си и откри микрофона. С другата си ръка махна величествено. Махна на Бе и Хроно, които бяха качени върху едно от разклоненията на сложната система от скелета, рампи, амвони, мостчета и сцени.