— Насам, насам — подкани ги Румфорд наставнически. — Нямаме на разположение цял ден, нали?
През това затишие Космическия скиталец за първи път изпита вълнението на плановете за едно добро бъдеще на Земята. След като всички бяха толкова ентусиазирани и миролюбиви, тук можеше да се живее не просто добър живот, а съвършен живот.
Вече му бяха дали нов костюм и висок обществен статус, а само след няколко секунди щеше отново да види партньорката и детето си.
Единственото, което му липсваше, беше добрият приятел и Космическия скиталец започна да трепери. Трепереше, защото долавяше със сърцето си, че Стони Стивънсън е скрит някъде сред тълпата и само очаква нужния знак, за да се покаже.
Космическия скиталец се усмихна, защото си представи появяването на Стони. Щеше да дойде тичешком по някоя от рампите, сякаш малко пиян.
— Вуйчо! Копеле такова! — щеше да изреве той по озвучителната система. — Търсих те къде ли не по скапаната Земя, а ти си бил закотвен на Меркурий през цялото това време!
Когато Бе и Хроно се приближиха до Космическия скиталец, Румфорд се отдръпна настрани. Ако се бе оттеглил само на една ръка разстояние, всички щяха да разберат. Но златистата система от скелета и рампи му даде възможност да застане наистина на почтително разстояние от тримата и не само на разстояние, но и на разстояние, трудно за преодоляване, поради най-различни символични опасности в стил рококо.
Без съмнение това бе голям театър, въпреки унищожителната забележка на доктор Морис Росено (op. cit.): „Хората, които гледат със страхопочитание как Уинстън Найлс Румфорд танцува върху златната си джунгла от спортни съоръжения, са същите идиоти, които можете да срещнете в магазините за детски играчки, зяпнали като омагьосани детските влакчета, които — пуф-паф, пуф-паф — влизат и излизат от картонените тунели по траверси от клечки за зъби, минават покрай картонени градове и отново влизат в тунелите. Ще се покаже ли малкото влакче — или Уинстън Найлс Румфорд — пуф-паф, пуф-паф — отново от тунела? О, mirabile dictu!… Да!“
От скелето пред къщата Румфорд отиде до една стълба, която се изкачваше над жив плет. От другата страна имаше пътека, която водеше до голям бук. Дънерът му беше един метър в диаметър. В него бяха забити позлатени стъпала.
Румфорд завърза Казак за най-долното и изчезна сред листата, както Джак в бобеното стъбло.
Заговори някъде от дървото.
Гласът му не се чуваше оттам, а от Гавраиловите тръби по стената.
Очите на тълпата се отклониха от дървото и се насочиха към най-близкия високоговорител.
Единствено Бе, Хроно и Космическия скиталец продължаваха да гледат нагоре, натам, където всъщност беше Румфорд. Това се дължеше не толкова на реалистично отношение, колкото на смущение.
Никой от тримата нямаше каквато и да било причина да се радва на срещата.
Бе не беше очарована от кльощавия, брадат, щастлив перко, облечен в лимоненожълто дълго бельо. Беше мечтала за едър, гневен, арогантен и свободомислещ мъж.
Младият Хроно мразеше брадатия натрапник в сюблимните му взаимоотношения с майка му. Той целуна талисмана си и си пожела баща му, ако той наистина му беше баща, да умре.
А самият Космически скиталец не виждаше нищо, заради което би се спрял, ако имаше възможност да избира, на черната, злонамерена майка на сина си.
Случайно погледът му срещна едното виждащо око на Бе. Трябваше да каже нещо.
— Как си? — попита Космическия скиталец.
— Ти как си? — попита в отговор Бе.
И двамата отново вдигнаха очи към дървото.
— О, щастливи мои, затормозени братя — чу се гласът на Румфорд, — да благодарим на нашия Бог, Бог, който ще обърне внимание на благодарността ни, колкото река Мисисипи на капка дъжд, да му благодарим, че не сме като Малачи Констант!
Нещо бодна Космическия скиталец в тила. Той сведе поглед. Очите му се спряха на една права, златна пътека, не много далеч. Проследиха я.
Свършваше в подножието на най-високата в света преносима стълба. Стълбата също беше боядисана в златно.
Погледът на Космическия скиталец се изкачи по нея и стигна до малката врата на космическия кораб на върха на колоната. Зачуди се кой би имал достатъчно смелост и достатъчно сериозна причина, за да се изкачи на такава главозамайваща височина, при такава малка врата.
Космическия скиталец отново погледна тълпата. Може би Стони Стивънсън бе някъде сред нея. Може би щеше да изчака цялото представление да свърши, преди да се обади на най-добрия и единствен свой приятел от Марс.