Той се зае с няколко хобита, които му помагаха да прекарва времето. Главните сред тях бяха скулптурата, отглеждането на титански маргаритки и наблюдаването на различни дейности на Земята. Можеше да наблюдава какво става на Земята с помощта на един окуляр, монтиран на пулта за управление на кораба. Той беше достатъчно мощен и с него Сало можеше да наблюдава дори и дейностите на земните мравки, ако пожелаеше.
Именно с помощта на този окуляр той получи и първия отговор от Тралфамадор. Той бе написан на земната повърхност с помощта на големи камъни върху една равнина, която понастоящем се намира в Англия. Развалините на тоз отговор все още са там и са известни като „Стоунхендж“. На тралфамадорски, гледано отгоре, това означава: „Изпращаме резервната част колкото се може по-бързо.“
Стоунхендж не беше единственото послание, което Сало получи от родната си планета. Имаше и други, всички написани върху Земята.
Великата китайска стена, гледана отгоре, на тралфамадорски означаваше: „Търпение! Не сме те забравили!“
Златният дворец на римския император Нерон означаваше: „Правим всичко възможно!“.
Московският Кремъл, когато бяха построени стените му, означаваше: „Ще потеглиш всеки момент!“
Дворецът на Лигата на нациите в Женева, Швейцария, означаваше: „Опаковай багажа си и бъди готов да полетиш много скоро.“
Простите изчисления ще покажат, че тези послания бяха изпратени със скорост далеч надвишаваща тази на светлината. Сало бе изпратил своя сигнал за бедствие със скоростта на светлината и той бе стигнал до Тралфамадор след сто и петдесет хиляди години. Бе получил отговор за по-малко от петдесет хиляди години.
Абсурдно е същество, което е толкова примитивно, колкото са земяните, да схване как се осъществяват тези бързи комуникации. Пред такава примитивна компания е достатъчно да се спомене, че тралфамадорците умееха да заставят някои импулси от УВДБ да отекват из сводестата архитектура на Вселената със скорост три пъти по-голяма от тази на светлината. И умееха да насочват и модулират тези импулси така, че с тяхна помощ да влияят на живите същества, намиращи се на огромни разстояния, да ги вдъхновяват да служат на каузата на Тралфамадор.
Това бе чудесен начин да направиш едно или друго на такива огромни разстояния. Това бе най-бързият начин.
Но не и евтин.
Старият Сало не притежаваше нужното оборудване, за да влияе на други същества, дори и на малки разстояния. Устройството, с чиято помощ ставаше това, а също така и използваните количества УВДБ бяха колосални. С него трябваше да се занимават хиляди техници.
И въпреки всичко, това тежко устройство, захранвано с огромна енергия и изискващо грижите на толкова много специалисти, не беше съвсем прецизно. Старият Сало бе видял как на Земята се провалят множество опити за комуникация. Възникваха цивилизации, започваха да строят огромни конструкции, които очевидно трябваше да означават нещо на тралфамадорски, но след това цивилизациите изчезваха ненадейно, без да довършат посланието.
Старият Сало бе наблюдавал това стотици пъти.
Старият Сало бе разказал на приятеля си Румфорд множество интересни неща за цивилизацията на Тралфамадор, но не бе споменал за посланията и за начина, по който се изпращаха.
Бе му казал само, че е изпратил у дома сигнал за бедствие и че очаква да получи резервната част всеки момент. Умът на стария Сало бе толкова различен от този на Румфорд, че Румфорд не беше в състояние да чете мислите му.
Сало беше благодарен за тази бариера между мислите им, защото смъртно се страхуваше от това, какво би казал Румфорд, ако разбереше колко голяма роля са изиграли тралфамадорците в оформянето на историята на Земята. Румфорд беше хроно-синкластично инфундибулумиран и от него би следвало да се очаква да има по-широки възгледи за нещата, но въпреки това Сало бе установил, че в душата си той си остава едно изненадващо ограничено земно същество.
Старият Сало не искаше приятеля му да научи какво са направили тралфамадорците на Земята, защото беше сигурен, че той ще се обиди — че ще се настрои срещу него и другите тралфамадорци. Не искаше това да стане, защото той обичаше Уинстън Найлс Румфорд.
В тази любов нямаше нищо лошо. Тоест, тя не беше хомосексуална. Не би могла да бъде, защото Сало нямаше пол.
Като всички тралфамадорци, той беше машина.
Състоеше се от нитове, скоби, болтове и магнити. Кожата с цвят на мандарина, която ставаше толкова изразителна, когато собственикът и се почувстваше емоционално смутен, можеше да се съблича и облича като земен гащеризон. Придържаше я магнитен цип.