Но Дан не им разреши да се занимават повече с него. Качи се горе и си взе душ. На спокойствие в кабинката опипа тялото си за вдлъбнатината, спомената от Конър.
Нямаше никаква вдлъбнатинка. В поликлиниката щяха да му направят рентгенова снимка и да му кажат това, което вече знаеше. Имаше киста, леко възпалена. Докторът щеше да му предпише антибиотици и ако положението се влошеше, щеше да отиде да му го изрежат това проклето нещо.
Седна на ръба на ваната, където сядаше Кейтлин, за да бръсне красивите си крака, и — какво толкова — опипа двете си уши и врата.
И там нямаше нищо. Толкова бе хубаво да уцели двата или трите пъти в годината, когато Конър грешеше. Но докато се изправяше, усети леко неудобство в дясната част на седалището си. Опипа мястото, точно над бузата. Още преди пръстите му да плъзнат по гладката мокра кожа, вече знаеше. Опипа още веднъж, за да е съвсем сигурен.
После видя сияние — една от онези странни прояви на възприятието, в неговия случай видение на звездите от детския му планетарий, навсякъде около него, последвано от чувството, че отплава — прелюдия към един от неговите пристъпи.
Хвана се за душа.
— Кейтлин — успя да прошепне. Не можеше да извика. — Кейтлин.
Чувството за плаване се усили. Беше толкова странно, че дори погледна, за да се увери, че е стъпил на пода. После погледът му беше прикован от канала, от сребристия му кръг и въртящата се изтичаща вода.
Каналът ставаше по-голям и по-тъмен и това, което виждаше, беше кръгла черна дупка сред поле от блестящо сребро. Някъде дълбоко в себе си знаеше, че получава пристъп. Не чувстваше нищо, никога не успяваше да почувства нищо. Всичко, което можеше да види, беше този отвор, който беше под него, но сега беше преминал над главата му — черен и зовящ, нарастващ. Имаше чувството, че е всмукан към долната част на гигантски сребърен балон.
После пристъпът отмина. Душът се върна, барабанеше по него. Той се закашля, задави се и дойде на себе си. Набързо се изплакна, излезе изпод душа и седна, целият мокър, на клозетната чиния. Господи, беше имал пристъп! След толкова години отново беше получил пристъп.
Като дете, когато почнаха пристъпите, му бяха предписали дилантин. Беше го понесъл добре. Може би трябваше да започне да го взима пак. Не беше имал истински гърчове, докато беше под душа — в противен случай щеше да е паднал. Най-вероятно ставаше въпрос за абсанс6. Това беше добрата страна. Лошата означаваше, че за да се прояви отново след толкова много години, има намесен друг синдром. Например, може би имаше епилептоформна тъкан в мозъка му, която е развила тумор. Може би нещото в ухото му наистина беше тумор. Едва ли беше първичният, такова нещо не се случваше с ушната мида. По вероятно беше метастаза на скрит тумор, не проявявал до момента симптоми. Но ето че бе започнал — миналата нощ — да притиска нерв.
Ако това беше периферна метастаза на мозъчен тумор, вероятно беше вече пътник.
Подсуши се с хавлията и бързо се облече: На слизане мина през кухнята — Кейтлин и Конър още закусваха. Конър поглъщаше Ен Пи Ар по радиото, „Срещни се с пресата“ по телевизията и „Уик ин Ревю“ на „Ню Йорк Таймс“, докато Кейтлин разглеждаше забавните страници на „Хералд Лидър“.
— Защо не се обадиш да видиш дали работят? — каза тя и отгърна следващата страница.
— Ще отида.
Ако не работеха, щеше да отиде в спешното отделение на градската болница. Нямаше начин да прекара още една нощ, без да знае какво е това нещо.
Поликлиниката беше отворена и го посрещнаха сестрата и някакъв писклив дребен доктор с прекалено младежки вид. Дан си помисли дали да не отиде до Уилтън, но параноята му вече се въртеше на пълни обороти, налегна го и страх да не би до Марси да достигне някаква забележка от вида: „Субектът отказа лечение в поликлиниката на колежа, предпочете Уилтън“.
Какви мисли му минаваха само! Параноични. Получаваше пристъп за пръв път от над двайсет години, а сега го налягаха налудничави параноидни фантазии… но как можеше да помоли това луничаво момче с обгорен от слънцето скиорски нос да му даде лекарството, от което наистина имаше нужда, а то беше проклет „Ксанакс“ на капки, и да си го отнесе вкъщи?
— Докторе, имам нещо като киста в лявото ухо, създава ми проблеми. Нищо сериозно, но се будя през нощта, когато легна на тази страна.
Лекарят, ако този младок наистина беше лекар, внимателно огледа ухото му.
— Предполагам, че става въпрос за подкожна инфекция — продължи Дан, наясно със собствената си нервност. Искаше му се да спомене, че е получил пристъп, но не посмя да го каже. Параноичните фантазии настрана, но ако това стигнеше до Марси, можеше наистина да има последствия.
6
Един от двата типа припадъци, характерни за епилепсията. Обикновено се наблюдава в детска възраст, времетраенето му е 20–45 секунди и е свързан със силно намаляване на съзнанието. — Б.пр.