Майк увеличи височината до неколстотин метра и се включи в мрежата. Откри мотел в Уилтън и се понесе натам.
Огледа терена за височини. Най-високите места в околността бяха върховете на силозите за зърно.
Реши да разположи антената на някой от тях.
Направи го, спря, прибра дистанционното в джоба си и слезе. Корабът сам щеше да открие подходящо скривалище. Нямаше да се издигне — най-вероятно щеше да увисне някъде точно над повърхността, навярно сред хълмовете, които ограждаха градчето. Когато погледна нагоре, макар да знаеше, че е над него, не успя да го съзре.
Усети само лекия полъх от вентилаторите.
Отиде в мотела край града.
— Имате ли стаи?
— Разбира се, господине — каза младият дежурен: гледаше телевизия.
Майк имаше десетина фалшиви самоличности, от които да избира. Регистрира се като Харолд А. Хил, търговски пътник. Беше една от любимите му самоличности, защото никой не желаеше да разговаря с търговски пътник.
Мина през фоайето и пресече мрачното дворче към стаята си. Влезе, светна и отиде до тоалетната. После се съблече и си легна.
На сутринта щеше да разузнае в града за „Рейдио Шак“8. За да завърши мисията си, щеше да има нужда от някои леснодостъпни предмети. Затвори очи. Беше много уморен. Много, много уморен. Проклети да са Лорън и Анди, където и да бяха и каквото и да правеха. Сивите бяха на бойна нога и изключително опасни.
Искаше му се наистина да е търговски пътник.
Част шеста
Свещеното дете
Глава 17
Конър чакаше на стъпалата Поли да излезе от училище. Обикновено или майка му, или Маги ги караше с кола вкъщи, но това време очевидно беше отминало.
Цялата работа беше, че Поли, който се беше превърнал в главатар на Конъроразбивачите, беше единственият истински приятел, който имаше. Трябваше да възстанови връзката си с него по някакъв начин и реши, че въпреки станалото пътят за това все пак е през идеята за извънземните. Ако бяха истински, може би имаше начин да се свърже с тях и да ги накара да се върнат, с Поли като свидетел.
Беше дръзка, налудничава идея, но имаше много уебсайтове, поддържани от хора, които правеха точно това и публикуваха новопоявили се видеоматериали за НЛО. Беше се свързал с някои от тях и получи подробни инструкции за това как да постъпи. Трябваше да използва според думите на един от тях „фенерче, търпение и силно желание да се срещнеш с тях“.
През целия ден в училище си беше мълчал. Нямаше какво друго да прави, не и без да стане обект на допълнително унижение. Дори седна да обядва сам, показно и нарочно; четеше книга, която никой от тях не можеше да разбере — „Физика от Фишерова гледна точка“, доста простичък текст всъщност.
Чудеше се дали да не демонстрира крайна ексцентричност, може би като отказва да говори на друг език, освен на латински, и да боядиса косата си в пурпурночервено или друг крещящ цвят. Но това само би засилило изолацията му, а той не искаше да е изолиран. Макар и малка, възможността някое момиче да не хукне да бяга с писъци още щом го види съществуваше. Ейми например. В крайна сметка те си имаха тайна в гората, нали? Стана, когато той беше на десет, а тя на единайсет — показваха си кой какво си има до едно поточе с обрасли със синчец брегове.
През последните дни внимателно обмисляше какво точно се беше случило онази нощ. Какво показваше записът на Келтънови в действителност? Отговорът на този въпрос, реши накрая, може би изобщо не бе толкова очевиден, колкото изглеждаше.
Възможно беше легендарните сиви, придобили известност в интернет, наистина да са замесени. Да, подобна възможност съществуваше, но беше малка.