Той вдигна чаша до устните си.
— Пия за ваше щастие и се надявам, че всички ще участвате в големия удар.
Той пи, слезе от стола и попадна отново в мечешката прегръдка на Бетълс.
— Ако бях на твое място, Дейлайт, нямаше да тръгна днес! — посъветва го Джо Хайнс, след като беше погледнал спиртния термометър отвън. — Голям студ ни чака. Сега е петдесет градуса под нулата и продължава да спада. По-добре ще е да почакаш, докато омекне.
Дейлайт се изсмя, изсмяха се и старите пионери около него.
— Подхожда ви на вас, новаците — извика Бетълс, — да се плашите от малко мраз. Съвсем не познавате Дейлайт, щом мислите, че студът може да го спре.
— Ако пътува в този студ, ще му замръзнат дробовете — каза някой.
— Ще замръзнат такива пикльовци като вас! Слушай, Хайнс, ти си по тези места само от три години. Още не си привикнал. Аз съм виждал Дейлайт да изминава петдесет мили на ден по Койокук, когато термометърът се е пукал при шестдесет градуса.
Хайнс печално поклати глава.
— Точно на такива им замръзват дробовете — плачевно каза той. — Ако Дейлайт тръгне, преди да се оправи времето, никога няма да стигне… и пътува без палатка и постилки.
— До Днеа са хиляда мили — обади се Бетълс, катове качи на стола, хвана се с ръка за врата на Дейлайт и така закрепи залитащото си тяло. — Хиляда мили са, казвам аз, и по-голямата част от пътя не е отъпкан, но аз се хващам на бас с всеки новак, на каквото иска, че Дейлайт ще стигне в Днеа за трийсет дена.
— Това е средно по трийсет и три мили на ден — предупреди Док Уотсън, — а и аз самият знам какво е да пътуваш. Някоя виелица в Чилкут може да го спре за цяла седмица.
— Пфу! — отвърна Бетълс. — Дейлайт ще измине вторите хиляда мили назад пак за трийсет дена; тука имам петстотин долара, за които се хващам на бас, и по дяволите всички виелици!
За да подсили думите си, той извади торбичка злато, прилична на салам, и я удари в бара. Док Уотсън удари своята торбичка до тази на Бетълс.
— Чакайте! — извика Дейлайт. — Бетълс е прав и аз искам да участвам в тази работа. Басирам се на петстотин долара, че след шейсет дена ще спра пред „Тиволи“ с пощата от Днеа.
Чуха се скептични възгласи и десетина мъже измъкнаха торбичките си. Джек Кърнс се приближи и привлече вниманието на Дейлайт.
— Приемам баса, Дейлайт! — извика той. — Две към едно, че не можеш да го направиш дори за седемдесет и пет дена!
— Не искам милостиня, Джек! — беше отговорът. — Залагаме по равно и срокът е шейсет дни.
— Седемдесет и пет дена и две към едно, че не можеш — настоя Кърнс. — Фифти Майл няма да е замръзнала и ледът край брега ще е лош!
— Това, което си спечелил от мене на карти, си е твое — продължи Дейлайт. — И по дяволите, Джек, няма нужда да ми го връщаш по този начин. Няма да се басирам с тебе. Опитваш се да ми дадеш пари. Но ще ти кажа едно нещо, Джек, имам друго предчувствие. Тези дни ще си ги спечеля обратно. Почакайте всички, докато изскочи голямата находка нагоре по реката. Тогава ние двамата ще седнем на истинска мъжка игра — истински свободен реланс. Съгласен ли си?
Стиснаха си ръцете.
— Разбира се, че ще успее — прошепна Кърнс на ухото на Бетълс. — Ето петстотин долара за това, че Дейлайт ще се върне за шейсет дена — прибави той високо.
Били Роулинс прие облога и Бетълс възторжено прегърна Кърнс.
— Бог ми е свидетел, ще приема този бас — каза Олаф Хендерсън, като помъкна Дейлайт настрана от Бетълс и Кърнс.
— Печелившият плаща! — извика Дейлайт и двамата се басираха. — Сигурен съм, че ще спечеля, а шейсет дена е дълго време между две пиенета, така че плащам сега. Казвайте кой какво пие, кучета! Казвайте кой какво пие!
Бетълс, с чаша уиски в ръка, се покачи обратно на стола и като се полюшваше напред — назад, изпя единствената песен, която знаеше:
Тълпата зарева припева:
Някой отвори външната врата. Навътре се процеди неясна сива светлина.
— Дейлайт. Дейлайт4! — викна някой предупредително.
Дейлайт не спря по пътя към вратата; само смъкна наушниците на калпака си. Кама стоеше вън до дългата тясна шейна, шестнадесет инча широка, седем и половина фута дълга, дъсченото и дъно повдигнато на шест инча над плъзгачите със стоманени шини. Отгоре, привързани с ремъци от еленова кожа, бяха натоварени леките брезентови чували с пощата, храната и необходимите принадлежности за кучетата и хората. Пред нея, наредени едно зад друго, лежаха пет кучета, пелите покрити със скреж. Те бяха от породата хъски, подбрани по цвят и ръст, всичките извънредно едри и съвсем сиви. От свирепите им челюсти до рунтавите опашки те си приличаха като грахови зърна и имаха вид на същински вълни. Бяха вълци, опитомени наистина, но вълци по вид и качества. Върху товара на шейната, вмъкнати под ремъците и готови за употреба, имаше два чифта снегоходки.