Бетълс посочи една постелка от кожи на северни зайци, чийто край се подаваше от една торба.
— Това е креватът му — каза той. — Шест заешки кожи. Най-топлото нещо, под което изобщо е спал, но проклет да съм, ако такова нещо може да ме стопли; а и аз мога доста да издържам. Дейлайт е пещ, в която гори огън от ада, такъв е той!
— Не ми се ще да съм на мястото на този индианец — забеляза Док Уотсън.
— Ще го умори, сигурно ще го умори — възторжено каза Бетълс. — Знам. Пътувал съм с Дейлайт. Този човек никога в живота си не се е уморявал. Не знае какво значи умора. Виждал съм го да пътува цял ден с мокри чорапи при четиридесет и пет градуса под нулата. Никой нормален човек не е способен на такова пешо.
Докато се водеше този разговор Дейлайт се сбогуваше с тези, които се трупаха около него. Девата искаше да го целуне и въпреки че беше леко замаян от уискито, той успя да се измъкне, без да се обвързва с „връзките на престилката“. Той целуна Девата, но със същото чувство целуна и другите три жени. Надяна дългите си ръкавици, вдигна кучетата на крака и зае мястото си при пръта за управляване на шейната.
— Тръгвайте, хубавци! — викна той. Животните веднага наблегнаха с цялата си тежест на гръдните хамути, приклекнаха към снега и забиха нокти в него. Те нетърпеливо скимтяха и преди още шейната да бе изминала десетина метра, Дейлайт и Кама вече тичаха, за да не изостанат назад. И така, тичайки, мъжете и кучетата се спуснаха по брега надолу към замръзналото легло на Юкон, и потънаха в сивата светлина.
Глава IV
По реката, където пътеката беше отъпкана и снегоходките бяха необходими, кучетата вземаха средно по шест мили на час. За да не изостанат, двамата мъже бяха принудени да тичат. Дейлайт и Кама редовно се сменяха на пръта за управление, защото беше трудно да се управлява летящата шейна и да се тича пред нея. Смененият оставаше зад шейната, като от време на време скачаше на нея, за да си почине.
Работата беше много тежка, но увличаше.
Летяха, преминаваха дълги разстояния, като използваха докрай възможностите на отъпканата пътека. По-късно щяха да стигнат до неутъпкания път, където три мили на час щяха да бъдат добро постижение. Тогава нямаше да има возене, почиване и тичане. Управляването щеше да бъде по-лесната работа и човек щеше да се връща при пръта, за да почине, след като е изкарал наряда си отпред и със снегоходките е направил пъртина за кучетата. Такава работа съвсем не увличаше… Очакваха ги места, където няколко мили подред щяха да се потят, за да преодолеят хаотично струпвания от лед и щяха да бъдат доволни, ако изминават две мили в час. Щеше да има неизбежно и лоши струпвания, къси наистина, но толкова лоши, че само със страхотни усилия можеше да се вземе една миля на час.
Кама и Дейлайт не разговаряха. Естеството на работата им беше такова, че не позволяваше излишни разговори, пък и не бе присъщо на характера им да разговарят, докато работят. В редки случаи, когато биваше необходимо, те се обръщаха един към друг с едносрични думи, а Кама по-често се задоволяваше с изръмжавания. Понякога някое от кучетата изскимтяваше или ръмжеше, но общо взето, впрягът беше мълчалив. Чуваше се само острото, нестройно стъргане на стоманените плъзгачи по твърдата повърхност и скърцането на натоварената шейна.
Дейлайт като че ли бе преминал през стена — от бръмченето и шума на „Тиволи“ в друг свят, свят на тишина и неподвижност. Нищо не помръдваше. Юкон спеше под трифутова5 завивка от лед. Никакъв вятър не полъхваше. Не мърдаше дори сокът в сърцевината на смърчовете, които покриваха двата бряга на реката. Дърветата, отрупани с толкова сняг, че клоните им всеки миг можеха да се скършат, стояха вкаменени. Най-малкото потреперване би отърсило снега от тях, но снегът си стоеше. Сред тържественото спокойствие шейната беше единствената точка на живот и движение, а острото свистене на плъзгачите и само подчертаваше тишината, сред която се движеше.
Това беше мъртъв свят, нещо повече, сив свят. Времето беше студено и ясно; в атмосферата нямаше нито влага, нито мъгла, нито изпарения; въпреки това небето беше сиво. Защото, въпреки че по небето нямаше облаци, които да помрачават блясъка на деня, нямаше и слънце, което да му даде блясък. Далече на юг слънцето редовно се изкачваше към зенита, но кълбовидната форма на земята му пречеше да освети замръзналия Юкон. Юкон лежеше в нощна сянка и самият ден всъщност беше продължителен полумрак. В дванадесет без петнадесет слънцето показа горния си край над хоризонта — там, където един широк завой на реката откриваше просторен изглед към юг. Но то не се издигна перпендикулярно. Издигаше се по наклон, така че към дванадесет се показа цялото над хоризонта. Слънцето беше слабо и бледо. Лъчите му не топлеха и човек можеше да гледа право в пълния му кръг, без да го заболят очите. Едва-що показало се, то започна да се спуска по наклон зад хоризонта и в дванадесет и четвърт земята отново хвърли сянката си над севера.