— Струва ми се, че Скукъм и Буга ще се сбият — забеляза Кама, като седнаха да ядат.
— Наблюдавай ги — отговори Дейлайт.
И това беше единственият разговор през време на яденето. По едно време Кама измърмори някаква ругатня, скочи и с една горяща цепеница в ръка разпръсна купчината борещи се кучета. Дейлайт — между залъците си — слагаше парчета лед в тенекиената тенджера, където те се превръщаха във вода. Когато свършиха да ядат, Кама стъкна отново огъня, насече дърва за сутринта и се върна върху смърчовите клони да поправя хамути. Дейлайт отряза няколко дебели резена бекон и ги пусна в тенджерата с врящия боб. Въпреки големия студ мокасините на двамата мъже бяха мокри; ето защо когато вече нямаше нужда да се напуска оазиса от смърчови клони, те свалиха мокасините си и ги окачиха на къси пръчки пред огъня да съхнат, като от време на време ги обръщаха. Най-после бобът увря, Дейлайт изсипа част от него в една брашнена торба, фут и половина дълга и три инча6 в диаметър. След това я остави на снега да замръзне. Остатъкът от боба беше оставен в тенджерата за закуска.
Минаваше девет часът и те бяха готови да си лягат. Ежбите и свадите между кучетата бяха спрели отдавна и уморените животни се бяха свили в снега, заврели глави в краката и покрити от големите рунтави вълчи опашки. Кама разстла кожените постелки и запали лула. Дейлайт сви цигара в амбалажна хартия и двамата поведоха втория си разговор за тази вечер.
— Сигурно сме минали близо шестдесет мили — каза Дейлайт.
— Ъхъ, сигурно! — каза Кама.
Те се увиха в постилките прави, като вместо парките7, които бяха носили през целия ден, всеки от тях навлече по един вълнен жакет. Заспаха бързо, почти в същия миг, в който затвориха очи. Звездите трептяха и играеха в мразовития въздух, а цветните лъчи на Северното сияние приличаха на огромни прожектори.
Дейлайт се събуди в мрачината и вдигна Кама. Следващият ден бе започнал, въпреки че Северното сияние все още проблясваше. Закуската се състоеше от претоплени питки, претоплен фасул, пържена сланина и кафе. Кучетата не получиха нищо, макар че гледаха завистливо отдалече, седнали на снега, с опашки около лапите. Сегиз-тогиз повдигаха с неспокойно движение предните си лапи, като че студът бодеше краката им. Беше страшно студено, най-малко петдесет градуса под нулата и когато Кама впрягаше кучетата с голи ръце, на няколко пъти трябваше да отива при огъня да стопля безчувствените краища на пръстите си. Двамата натовариха заедно шейната и привързаха товара. Стоплиха за последен път ръцете си, надянаха ръкавици и подкараха кучетата надолу по брега и из пътя по реката. Според Дейлайт беше около седем часът; но звездите все така ярко трептяха, а над тях все още потръпваха слабите лъчи на зеленикавото Северно сияние.
Два часа по-късно изведнъж стана тъмно — толкова тъмно, че те се придържаха към пътя по инстинкт; Дейлайт разбра, че неговата преценка за времето е била права. Това беше тъмнината преди изгрев, която никъде и никога не е така плътна, както през зимата е Аляска. Сивата светлина се промъкна през мрака, отначало бавно, крадливо, незабележимо, така че те почти с изненада забелязаха неясната следа на пътеката. След това вече различиха най-близкото до тях куче, а сетне цялата върволица тичащи кучета и снега от двете страни. После близкият бряг се показа за миг и изчезна, показа се втори път и остана. След няколко мига отдалеченият на около миля друг бряг неусетно се появи и вече можеше да се види цялата замръзнала река напред и назад, а наляво — простиращата се на далеч верига от остро изсечени, покрити със сняг планини. Това беше всичко. Слънцето не се появи. Сивата светлина остана сива.
Веднъж през деня един рис прескочи леко пътеката, под самия нос на кучето-водач и изчезна в побелялата гора. Първобитните инстинкти на кучетата се събудиха. Те нададоха ловния вой на глутницата, налегнаха на нашийниците си и свърнаха настрана след него. Дейлайт извика „Хоуа!“, пребори се с пръта за управление и успя да преобърне шейната в мекия сняг. Кучетата се отказаха, шейната бе изправена и пет минути по-късно те отново летяха по утъпканата пътека. Рисът беше единственият признак на живот, който видяха в течение на два дена, а и той, носейки се леко-леко, бе изчезнал веднага, та им се стори по-скоро като привидение.
7
Парка (алеутски) — памучна или вълнена дреха с качулка, свободна в кръста, прилична на анорак. — Б.р.