По тази отчасти отъпкана повърхност следваха кучетата, човекът при пръта за управление и шейната. Въпреки че полагаха неимоверен труд, не можеха да изминат повече от три мили на час. Това означаваше, че им бяха нужни повече часове и Дейлайт, за да се подсигури против непредвидени пречки, пътуваше по дванадесет часа. Тъй като три часа отиваха за направата на лагер вечер, за сготвяне на фасула, за закуска и вдигане на лагера сутрин и за хапване малко фасул по обед, оставаха още девет часа за сън и възстановяване на силите и както кучетата, така и хората не губеха ни минутка от тях.
В Селкирк, търговският пункт близо до река Пели, Дейлайт предложи на Кама да остане да си почине и да се присъедини към него на връщане от Дайей. Един заблудил се индианец от езерото Льо Барж бе изявил желание да заеме мястото му; но Кама беше упорит. Той изръмжа недоволно и това бе всичко. Дейлайт обаче смени кучетата, като остави своя изтощен впряг да отпочине за обратния път, а той продължи с шест нови кучета.
Когато пристигнаха в Селкирк, бяха пътували до десет часа вечерта, а в шест часа на другата сутрин продължиха по следващия етап, една пустош от близо петстотин мили, които се простираха между Селкирк и Дайей. Пак стана студено, но студено или топло — все едно, защото пътят беше неутъпкан. Когато термометърът спадна до четиридесет и пет под нулата, стана още по-трудно да се пътува, защото при такава ниска температура твърдите снежни кристали съвсем заприличваха на пясък и оказваха по-голямо съпротивление на плъзгачите. Кучетата трябваше да дърпат по-силно, отколкото на същия сняг при двадесет или тридесет градуса под нулата. Дейлайт увеличи пътуването до тринадесет часа на ден. Той ревниво пазеше спечелената преднина, защото знаеше, че му предстоят трудни преходи.
Още не беше дошла средата на зимата и буйната река Фифти Майл12 оправда предвижданията му. На много места тя не бе замръзнала, а по двата и бряга имаше несигурен лед. На много места, където водата биеше в стръмните брегове, не можеше да се образува крайбрежен лед. Те правеха завой след завой и се въртяха и заобикаляха, като ту пресичаха реката, ту се връщаха на отсамния бряг; понякога правеха пет-шест опита, преди да намерят път през някое много лошо място. Ледът трябваше да се опитва и или Дейлайт, или Кама вървяха напред със снегоходки на краката и с дълги пръти в ръка, които носеха напреки. Ако пропаднеха, можеха да се задържат за пръта, който се препречваше на дупката, пробита от тялото им. И на двамата се случи да пропаднат по няколко пъти. При четиридесет и пет градуса под нулата човек, мокър до кръста, неминуемо ще премръзне, ако рече да пътува; ето защо всяко потъване значеше забавяне. Веднага щом биваше спасен, измокреният започваше да тича нагоре-надолу, за да поддържа кръвообращението си, докато сухият му спътник наклаждаше огън. При това положение той се преобличаше, а мокрите дрехи биваха изсушавани за следващия неприятен случай.
Още по-лошо беше, че това опасно пътуване по реката не можеше да става на тъмно и работният им ден се ограничаваше в шестте часа полумрак. Всеки миг беше скъпоценен и те се бореха да не загубят нито секунда. Затова, щом видеха първите признаци на новия си ден, двамата вдигаха лагера, натоварваха шейната, запрягаха кучетата и чакаха, наведени над огъня. Не спираха и за да хапнат на обед. При това положение те всеки ден изоставаха много от разписанието си и губеха спечелената преднина. Имаше дни, когато минаваха по петнадесет мили, а други само по дванадесет. А при един изключително лош отрязък от пътя за два дни минаха девет мили, понеже бяха принудени на три пъти да обръщат гръб на реката и да пренасят шейната и товара през планините.