Няколко минутки по-късно Дейлайт се въртеше по дансинга с Девата. Беше сменил парката си с кожената шапка и палтото от одеяло, беше изул замръзналите си мокасини и танцуваше по чорапи. След като се бе намокрил до коленете късно следобед, бе продължил да тича, без да се преобува, та сега дългите му калци бяха отрупани с лед до коленете. От топлината в стаята ледът почна да се топи и да се отделя на висулки. Когато краката му се въртяха, парчетата се чукаха едно о друго и от време на време някои от тях падаха шумно на земята, а другите танцьори се подхлъзваха по тях. Но всички прощаваха на Дейлайт. Той беше един от малкото, които създадоха закона в тази далечна страна, които определиха етичните норми и чието държане беше мерило за доброто и злото — и той стоеше над закона. Беше един от малкото привилегировани смъртни, които не могат да извършат нещо лошо. Каквото и да направеше, трябваше да е добро, независимо дали на другите им беше позволено да правят същото, или не. Разбира се, подобни смъртни се радват на такава привилегия, защото почти винаги и неизменно вършат добри неща и ги правят по-добре от другите хора. Така че Дейлайт, стар герой в тази млада страна и в същото време по-млад от повечето от тях, действаше по своему, като мъж над мъжете, като мъж, който е величествено мъж и само мъж. Нищо чудно в такъв случай, че докато танцуваха танц след танц, Девата се отпусна в ръцете му с наболяло сърце, защото знаеше, че в нея той намира само добър приятел и превъзходен партньор в танца. Тя се бе поболяла от любов по него, а той танцуваше с пея, както би танцувал с всяка друга жена, както би танцувал с някой мъж, който, за да се превърне в дама, си е завързал носна кърпа на ръката.
Дейлайт танцува с един такъв мъж тази вечер. Сред пионерите надиграването между двама мъже винаги е било мерило за издръжливост; и когато Бен Дейвис, крупието на фаро, с шарена кърпа на ръката, хвана Дейлайт да играят вирджински рил13, започна истинска веселба. Всички се отдръпнаха, за да наблюдават. Двамата мъже се въртяха, въртяха постоянно в една посока. Разчу се и сред голямата стая и барът и игралните маси опустяха. Всеки искаше да види и всички се наблъскаха в танцувалната. Музикантите не спираха да свирят, а танцьорите не спираха да играят. Дейвис беше опитен в този номер и бе надигравал не един силен мъж по Юкон. Но след няколко минути стана ясно, че той, а не Дейлайт, ще се предаде.
Те се повъртяха още малко, а след това Дейлайт внезапно спря, пусна партньора си, отдръпна се и сам залитна и размаха безцелно ръце, сякаш искаше да се подпре на въздуха. Дейвис със замаяна усмивка на лицето се наклони настрана, обърна се, мъчейки се да запази равновесие, и се просна по корем на пода.
Дейлайт все още се въртеше, спъваше се и ловеше въздуха с ръце, но въпреки това хвана най-близкото момиче и се втурна в нов валс. Отново бе извършил нещо голямо. Уморен от двете хиляди мили, които бе пропътувал по леда, и седемдесетте мили, изминати през същия ден, той беше надиграл един отпочинал мъж, и то не кой да е, а Бен Дейвис.
Дейлайт обичаше върховете и въпреки че в изминатия кратък жизнен път имаше малко върхове, той се бе старал винаги да се изкачи на най-високия. Широкият свят не познаваше името му, но то бе известно надлъж и нашир сред огромната безмълвна северна пустош, знаеха го индийци, бели и ескимоси — от Берингово море до Проходите, от изворите на най-далечните реки до тундрата край бреговете на Поинт Бароу. У него бе твърде силно желанието да побеждава независимо дали се бори с природните стихии, с хората или пък с щастието при игра на комар. Животът и всичко в него беше комар. А той беше комарджия до дъното на душата си. Рискът и късметът бяха за него като водата и въздуха. Разбира се, че не разчиташе винаги сляпо на тях, защото използваше разума си, умението и силата си; но зад всичко стоеше Щастието, вечното Щастие, което понякога се обръщаше против собствените си поддръжници и смачкваше мъдрите, а в същото врече благославяше глупците. Щастието, което всички хора търсеха и мечтаеха да покорят. Така беше и с него. Дълбоко в жизнените му процеси шепнеше царственият глас на Живота и настойчиво го съветваше, че би могъл да постигне повече от другите мъже, да спечели там, където те губеха, да постигне успех там, където те загиваха. Това беше нагонът на живота, здрав и силен, незабелязващ крехкото и загнилото, упоен от върховно самодоволство, лудо егоистичен, омаян от собствения си величествен оптимизъм.
И непрекъснато, било като далечен шепот, било като ясен тръбен зов, до него достигаше вестта, че някога някъде, по какъвто и да е начин той ще намери щастието, ще стане негов господар, ще го върже и ще го направи свое притежание. Когато играеше покер, нещо му шепнеше, че ще му дойдат четири аса или кент флош роял. Когато търсеше злато, същият глас му нашепваше за злато в корените на тревата, злато на скалната основа и злато надолу в скалите. В най-тежките моменти по пътя, по реката, или когато страдаше от глад, нещо му казваше, че други мъже биха могли да умрат, но че той ще се измъкне победоносно. Това беше прастарата лъжа на Живота, който залъгваше сам себе си, вярваше, че е безсмъртен и неразрушим, че може да постигне повече от другите и да печели, колкото си иска.