Но той предпочиташе сам да играе играта и влизаше в комбинации само когато ставаше дума за обща отбрана или общо нападение. Така, въпреки че сам бе плащал най-високите надници, той се присъедини към Дружеството на минопритежателите, ръководи борбата и успешно сподави растящото недоволство на надничарите. Времената се бяха променили. Старите дни си бяха отишли завинаги. Настъпила бе нова ера и Дейлайт — богатият притежател на мини, беше солидарен с интересите на своята класа. Вярно, че за да спаси старите пионери, които работеха при него, от палката на обединилите се собственици, той ги произведе бригадири на групите новаци; но за Дейлайт това беше въпрос, решен от сърцето, а не от разума. Сърцето му не можеше да забрави старите дни, докато разумът играеше икономическата игра, съобразно с най-новите и най-практични методи.
Но с изключение на такива общи експлоататорски сдружения той отказваше да се свърже с играта на когото и да било. Играеше сам на едро и се нуждаеше от всичките си пари, за да подкрепя собствената си игра. Особено много го заинтересува новообразуваната фондова борса. Никога преди това не бе виждал подобен институт, но веднага разбра преимуществата му и побърза да ги използува. Преди всичко това беше хазарт и често, без това да е необходимо за осъществяването на собствените му кроежи, той размътваше водата на борсата, както сам казваше, просто за забавление.
— Много по-възбуждащо е от фараон15 — каза той един ден, след като бе държал цяла седмица в треска спекулантите в Доусън, понеже ту покачваше, ту снижаваше, и накрая със сполучлив удар прибра сумата, която за всеки друг би била цяло богатство.
Други мъже, след като спечелеха, се отправяха на юг за Щатите, да си починат след жестоката арктическа битка за печалба. Но запитваха ли Дейлайт кога смята да заминава, той винаги се засмиваше и отговаряше, че би заминал, след като си изиграе играта докрай. Прибавяше също, че е глупак оня, който напусне играта, точно когато са му раздали хубави карти.
Хилядите новаци, които боготворяха Дейлайт като герой, твърдяха, че той изобщо не познава страх. Но Бетълс, Дан Макдоналд и някои други стари пионери споменаваха нещо за жени, клатеха глави и се подсилваха. И те бяха прави. Той винаги се бе боял от жените, още от времето, когато бе на седемнадесет години и „Кралица Ана“ от Джуно го задиряше и го правеше за смях. Всъщност той никога не бе познавал жените. Беше роден в миньорски лагер, където те бяха тайнствена рядкост; нямаше сестри, а майка му бе умряла отдавна, така че никога не бе имал допир с жени. Вярно, че след като бе избягал от „Кралица Ана“, той срещна някои жени по Юкон и завърза познанства с пионерките, минали през проходите по следите на мъжете, които направиха първите търсения. Но страхът, който агнето изпитва при вида на вълк, не беше нищо в сравнение с неговия страх от жените. Мъжката му гордост го заставяше да ходи с тях и външно го вършеше; но жените бяха за него затворена книга и винаги предпочиташе игра на карти пред тяхната близост.
А сега, когато го кичеха с титлите „царя на Клондайк“, „царя на Елдорадо“, „царя на Бонанза“, „Барона на дърводобива“ и „Принца на златотърсачите“ и с най-гордата титла — „Баща на старите пионери“, той беше още по-наплашен от жените. Ден след ден в страната нахлуваха все повече жени и както никога досега протягаха ръце към него. Независимо дали обядваше в къщата на комисаря по златото, дали черпеше всички в някоя кръчма, или даваше интервю пред репортерката на нюйоркския „Сън“, всички представителки на нежния пол протягаха ръце към него.
Имаше едно изключение само и това беше Фреда — танцьорката, на която бе дал брашно. Тя беше единствената жена, с която се чувствуваше спокоен, защото никога не протягаше ръце към него. И въпреки това точно от нея щеше да му дойде едва ли не най-голямата уплаха. Това стана през есента на 1897 г. Връщаше се от един светкавичен оглед на Хендерсън, приток на Юкон, който се вливаше в нея точно под Стюарт. Зимата бе дошла изведнъж и той с големи трудности, сред гъста, ледена каша пропътува седемдесет мили надолу по Юкон в малка, крехка лодка. Придържайки се близо до крайбрежния лед, той профуча през задръстеното от ледове устие на Клондайк точно навреме, за да види как един човек възбудено подскача на брега и сочи към водата. Веднага след това видя облеченото в кожи тяло на една жена да потъва с главата надолу сред ледената каша. Течението бе разчистило пътя, така че за няколко секунди той успя да закара лодката до мястото на нещастието, да хване жената за рамото и внимателно да я изтегли в лодката. Беше Фреда. И всичко би могло да се размине съвсем безболезнено за него, но когато я свестиха, тя го погледна със светналите си разгневени, сини очи и го попита: „Защо? Защо го направихте?“