Това го разтревожи. През следващите нощи вместо да заспива веднага, както бе свикнал, той лежеше буден, виждаше като насън лицето й, гневния поглед на сините й очи и повтаряше наизуст думите и. Нямаше съмнение, че бяха искрени. Упрекът беше истински. Казала беше това, което мислеше. А той все пак беше озадачен.
Когато я срещна следващия път, тя се отвърна гневно и презрително от него. И все пак дойде да му се извини и намекна, без да каже нищо повече, че някога, далече оттук, един мъж убил у нея желанието за живот. Думите и бяха искрени, но несвързани, и всичко, което можа да разбере, беше, че това се е случило преди години. Разбра също, че е обичала този мъж.
Това беше то — любов. От нея идваха неприятностите. Тя беше по-ужасна от глада и студа. Сами по себе си жените бяха приятни и красиви; но ето, че идваше това, което наричат любов и те цели изгаряха в нея, тя ги правеше толкова чужди на разума, че човек никога не знаеше какво ще направят в следващия миг. Тази Фреда беше чудесна жена, с хубаво тяло, красива и съвсем не глупава; но при нея бе дошла любовта, беше я накарала да намрази света и така настоятелно я бе помъкнала към Клондайк и самоубийството, че тя намрази човека, който и спаси живота.
Досега той бе избягнал любовта, тъй както бе избягнал и едрата шарка; но тя го дебнеше, не по-малко заразителна от шарка и с много по-тежки последици. Любовта караше мъжете и жените да вършат такива ужасни и неразумни неща. Приличаше на „делириум тременс“16, само че беше по-лошо. И ако той, Дейлайт, я прихванеше, можеше да я изкара също така тежко, както и всички други. Това беше лудост, чиста лудост и при това заразителна. Най-малко петима младежи бяха луди по Фреда. Всичките искаха да се оженят за нея. Тя пък на свой ред беше луда по някакъв друг мъж, на другия край на света, и не желаеше да има нищо общо с тях.
Девата обаче стана причина за най-голямата му уплаха в живота. Една сутрин я намериха мъртва в колибата и. Беше се убила с изстрел в главата, без да остави никакво писмо, никакво обяснение. Тогава хората започнаха да говорят. Някакъв шегобиец, изразявайки гласно общественото мнение, бе казал, че „Дейлайт й дошъл твърде много“. Беше се самоубила заради него. Всички го знаеха и всички го говореха. Кореспондентите описаха случая и Бърнинг Дейлайт, „царят на Клондайк“, още веднъж се появи като сензация по неделните приложения на вестниците в Съединените щати. Девата бе започнала почтен живот, се казваше в дописките, и това беше вярно. В Доусън тя никога не бе влизала в танцувален салон. Когато пристигна от Съркъл Сити, започна да си изкарва прехраната с пране. След това си купи шевна машина и правеше на мъжете парки, кожени калпаци и ръкавици от еленова кожа. После постъпи като чиновничка в Първа юконска банка. Всичко това, а и още много други неща се знаеха и говореха. Всички обаче бяха съгласни, че Дейлайт, макар да бе станал причина за преждевременната и смърт, нямаше никаква вина в случая.
Дейлайт знаеше, че всичко е вярно и това беше най-лошото. Щеше винаги да помни последната вечер, в която я видя. Тогава нищо не му направи впечатление, но когато се обърнеше назад сега, и най-малката подробност оттогава го преследваше. В светлината на трагичното събитие сега можеше да разбере всичко — спокойствието й, ясната й увереност, сякаш всички неприятни проблеми в живота бяха изличени за нея и вече не съществуваха, и нежният, мил, почти майчински оттенък във всичко, което бе казала и направила. Спомняше си начина, по който го бе погледнала, как се бе смяла, когато й разправи за погрешната маркировка, която Майки Донан бе направил в дерето в Скукъм. Смехът й бе лек, весел и в същото време бе загубил някогашната си плътност. Тя не беше нито тъжна, нито потисната. Напротив, беше тъй явно доволна, изпълнена със спокойствие. Беше го измамила, а той, глупакът, бе повярвал. Тази нощ дори бе помислил, че чувствата й към него са преминали и се бе зарадвал от тази мисъл. И дори си беше представил колко хубаво щеше да бъде бъдещото им приятелство, освободено от тази объркваща любов.
А пък когато застана на вратата с калпак в ръка и каза „лека нощ“, тя се наведе над ръката му и я целуна. Тогава от това му стана смешно и стеснително. Беше се почувствувал като глупак, но сега, когато се оглеждаше назад и отново чувствуваше допира на устните и до ръката си, потръпваше. Тя се е прощавала навеки, а той не е разбирал нищо! В самия този момент, пък и през цялата вечер, хладнокръвно и определено тя е била решила да умре. Ако бе знаел само! Ако бе знаял какво е намислила, въпреки че не бе заразен от болестта, той щеше да се ожени за нея. Но той съзнаваше, че гордостта и нямаше да и позволи да приеме сватбата като подаяние. В края на краищата нищо не би могло да я спаси. Любовната болест я бе налетяла и още от началото тя е била обречена да умре от нея.