Тогава дойде срещата му с Джон Даусет, прочутия Джон Даусет. Нямаше никакво съмнение, че срещата бе случайна. Дейлайт знаеше много добре, че когато беше в Лос Анжелис, той съвсем случайно научи, че цените на тон риба в Санта Катилина се покачват и вместо да се върне направо в Сан Франциско, както беше решил, отиде на острова. Там Дейлайт срещна Джон Даусет, който бе останал да си почине няколко дена по средата на едно пътешествие из Западните щати. Даусет бе чул, разбира се, за прочутия „Цар на Клондайк“ и за неговите предполагаеми тридесет милиона и когато се запозна с него, наистина се заинтересува. Това запознанство породи известни идеи у Даусет. Но той не им даде гласност, защото предпочиташе грижливо да ги обмисли. Така той говори само на обичайни теми и се постара да бъде приятен и да спечели приятелството на Дейлайт.
Даусет беше първият голям магнат, с когото Дейлайт се срещна лице с лице, и той остана приятно очарован от това запознанство. Даусет беше толкова мил и човечен, държеше се така демократично, на Дейлайт му бе трудно да повярва, че това е наистина самият Джон Даусет, председател на много банки, управител на застрахователни дружества, за когото казваха, че е свързан с шефовете на „Стандарт ойл“ и се знаеше, че е съдружник на „Гугънхемър“. А и видът му отговаряше на славата, която се носеше за него.
Физически той отговаряше на всичко, което Дейлайт знаеше, за него. Въпреки шестдесетте си години и снежнобялата коса, ръкостискането му бе здраво, той не показваше никакви признаци на умора, вървеше с бърза и отривиста стъпка, а всичките му движения бяха точни и решителни. Цветът на кожата му беше здраво розов, а тънката, ясно очертана устна можеше сърдечно да се смее на добрата шега. Имаше честни, сини, съвсем светлосиви очи, с които изпод рунтави сиви вежда гледаше проницателно и прямо лицето на събеседника си. Всичко у него говореше за дисциплиниран и уравновесен разум, чиято дейност порази Дейлайт със сигурността си. Този човек знаеше и никога не украсяваше познанията си с глупавите дантели на чувствата. Беше явно, че е свикнал да командва и всяка негова дума и жест бяха властни. Наред с тези му качества у него имаше разбиране и такт, така че Дейлайт лесно успя да забележи всички отлики между него и дребния човечец от типа на Холдсуърти. Дейлайт познаваше и произхода му, знаеше за прадедите му, едни от първите заселници в Америка, за неговите собствени военни заслуги, бе чувал за Джон Даусет, негов баща, една от финансовите крепости в борбата на Севера против Юга, за комодор17 Даусет от войната в 1812, за революционната слава на генерал Даусет и за онзи пръв Даусет, който е притежавал земя и негри в първите дни на Ню Ингланд.
— Това е истински човек — каза по-късно той на един познат в пушалнята на „Алтапасифик“. — Казвам ви, Гелън, останах много изненадан. Винаги съм предполагал, че големите хора трябва да са такива, но трябваше да видя Даусет, за да се уверя. Той е един от тези, които създават нещата. Личи му. Такива са един на хиляда, точно така е. Човек, с когото си струва да се свържеш. Няма ограничения в играта му и можеш да се обзаложиш, че играе напълно честно. Сигурно може да загуби или да спечели пет-шест милиона, без да му трепне окото.
Гелън пушеше пурата си и при завършването на тази тирада любопитно погледна към Дейлайт. Но Дейлайт поръчваше коктейли, та не забеляза любопитния поглед.
— Предполагам, че ще се включите в някоя сделка с него — подметна Гелън.
— И на ум не ми минава. Наздраве! Просто обяснявах, че съм разбрал как големите хора вършат големи неща. Знаете ли, като видях за колко много неща има познания, засрамих се от себе си. И въпреки това мога да му дам аванс, ако става дума да се кара кучешки впряг в шейна! — добави Дейлайт, след като замислено мълча известно време. — И вярвам, че съм малко по-добър от него на покер и в откриването на парцели със злато, и може би в надбягване с кану. И струва ми се, че имам повече възможности да науча играта, която той цял живот е играл, отколкото той да научи играта, която аз съм играл горе, на Север.
Глава II
Скоро след тези събития Дейлайт отиде в Ню Йорк. Причината беше едно писмо от Джон Даусет — обикновено писмо от няколко реда на пишеща машина. Но докато го четеше, Дейлайт се развълнува. Спомни си какво вълнение го бе обзело, когато беше петнадесетгодишен голобрад младеж, и в Темпас Бът Том Голсуърти — професионалният картоиграч, по липса на четвърти му каза: