В подножието на хълмовете Дейлайт се натъкна на висока ограда. По вида й реши, че е поне отпреди четиридесет години — направена по всяка вероятност от някой пионер, който се е отдал на земеделие, когато е свършила треската за злато. Тук гората беше много гъста, но нямаше никакви храсталаци; небето беше закрито от клоните, но под тях можеше да се язди. Намираше се в глух лес от няколко акра19, където дъбовете, манцанитата и мадроните отстъпваха на места на величествените секвои. В подножието на един стръмен хълм той се натъкна на група гигантски секвои, събрани сякаш нарочно около малко, бълбукащо изворче. Той спря коня, защото до изворчето се издигаше една дива калифорнийска лилия. Приказното цвете растеше под сянката на дърветата като под величествения свод на някоя катедрала. Растението беше най-малко осем фуга на височина и стеблото му стигаше до две трети от тая височина, стройно, тънко, зелено и без листа, а след това избухваше в дъжд от снежнобели, восъчни камбанки. От едно — единствено стъбло бяха разцъфнали стотици такива ефирно нежни цветове. Дейлайт никога през живота си не бе виждал нещо подобно. Погледът му бавно се откъсна от цветето и огледа всичко наоколо. Той свали шапка с почти религиозно преклонение. Тук беше съвсем различно. Тук нямаше място за презрение и злина. Тук всичко беше чисто, свежо и красиво, заслужаващо неговото уважение. Приличаше на черква. Царуваше атмосфера на свято спокойствие. Благородни пориви се събуждаха в душата. Докато се оглеждаше наоколо, всичко това изпълни сърцето му. Но то не бе дело на разума му Просто почувствува нещата, без изобщо да размисли. По стръмния склон над изворчето растеше нискостеблена, девствена папрат, а по-нагоре се виждаше висока папрат. Тук-таме се срещаха паднали дървета, обрасли с мъх, които бавно потъваха в горската почва и се смесваха с нея. По-нататък, при едно разреждане на гората, имаше стари, възловати дъбове, от които с велено безредие висяха диво грозде и орлови нокти. Една сива катеричка подскочи по клона над Дейлайт и го загледа. Отнякъде се разнесе отчетливото чукане на кълвача. Но този звук не наруши тържествената тишина на гората. Тихите горски шумове тук бяха естествени и не нарушаваха пълната самота. Кроткото бълбукане на изворчето и стрелкането на сивите катерички само подчертаваха тишината и безбурния покой.
— Като че на милиони мили от хората! — прошепна Дейлайт.
Но погледът му постоянно се връщаше към прекрасната лилия до бълбукащото изворче.
Той спъна коня и заскита сред хълмовете. Върховете им бяха обрасли с вековни смърчове, а склоновете покрити с дъбове, мадрони и самодивски чимшир. Но царството на прекрасните секвои беше само в дълбокия каньон, който се промъкваше сред хълмовете. Той не намери път за коня и се върна при лилията до изворчето. Поведе коня и с много спъвания и подхлъзвания успя да се покатери по склона. Навсякъде под краката му се разстилаше килим от папрат, навсякъде наоколо се издигаха дърветата и сплитаха клони над главата му, а сетивата му се опиваха от чиста неизмерима радост.
На билото той се намери в гъсталак от млади мадронови дървета, излезе на открито и видя пред себе си оголен склон, който се спускаше към малка долина. В първия миг блясъкът на слънцето го замая и той спря да почине, защото се беше задъхал от усилието. Едно време никога не се беше задъхвал така и мускулите му никога не се бяха изморявали толкова лесно от стръмните изкачвания. През една малка ливада в малката долина, покрита с трева до колене и сини и бели цветя, течеше малко поточе. Склонът беше обрасъл с марипоза и див зюмбюл; конят слизаше надолу внимателно и неохотно.
След като прекоси потока, Дейлайт хвана една от пътеките на стадата, прехвърли един нисък, скалист хълм и през малка горичка от обвити с дива лоза манцанитови дървета навлезе в друга малка долчинка, където сред тучна трева ромонеше друг поток. Той извираше от един малък извор. От един храст, под носа на коня, изскочи заек, прескочи потока и изчезна сред дъбовете на отсрещния склон. Дейлайт го изгледа с възхищение и продължи да язди към края на долината. А когато стигна там, подплаши един елен с разперени рога и той като стрела прекоси ливадата, прескочи оградата и се гмурна в спасителната горичка отвъд. Дейлайт беше изпълнен с безгранично задоволство. Струваше му се, че никога не е бил толкова щастлив. Той си припомни някогашния живот в гората и с напрегнато внимание започна да се вглежда във всичко — в мъха по стволовете и клоните, хмела, който на кичури висеше до дъбовете, дупката на горската мишка, водораслите по закътаните места на малкото поточе, пеперудите, които прелитаха в мрежата от светлина и сянка, сойката, която блестеше със сините си пера през просеките на гората; мъничките като орехчета птичета, които подскачаха сред храстите и подражаваха с писукането си вика на пъдпъдъците кълвача с червен качул, който спря да чука по дървото и наведе встрани глава, за да го огледа. Когато прекоси потока, той се натъкна на едва забележими следи от някогашен горски път, използван явно от миналото поколение, когато полянката е била разчистена и дъбовете по нея изсечени. Върху самия връх на една поразена от светкавица секвоя, висока шест фута. Дейлайт намери гнездо на ястреб. И за да бъде пълна картината, конят му се препъна в ято недорасли пъдпъдъци и въздухът се изпълни с пърхането на крилата им. Дейлайт спря коня, за да види как малките пъдпъдъци изчезват от погледа му и да послуша разтревожените подвиквания на възрастните пъдпъдъци, скрити из храсталака.