Докато го слушаше, Дейлайт изведнъж завидя на тоя млад човек, задето живееше сред този свят, през който той бе скитал през последните няколко часа.
— Защо пък се връщате в телеграфната служба? — попита той.
Младият човек се усмихна унесено.
— Защото тука не можем да напреднем!… — Той се замисли малко. — И защото ще ни се наложат допълнителни разходи. Наемът е малък, но все пак трябва да се плаща; пък и аз не съм съвсем здрав, та да обработвам ранчото като хората! Ако беше мое или лък ако бях здравеняк като вас, нямаше да ми трябва нищо друго. Нито пък жена ми щеше да иска нещо повече! — Унесената усмивка отново се появи на лицето му. — Виждате ли, ние сме родени сред природата и като поживеем няколко години в града, чувстваме, че сред природата ни е по-добре. Смятаме да поспечелим нещичко и тогава някой ден ще си купим парче земя и ще си останем там.
Детските гробчета? Да, той подновил надписите и ги оплевил. Това било обичай. Който живеел в ранчото, се занимавал с тази работа. Разправяло се, че в течение на години бащата и майката идвали всяко лято при гробовете. Но по едно време престанали да идват и тогава Хилард сложил началото на този обичай. Копаното на отсрещния склон? Стара мина. Никога не е давала печалба. Мъжете се захващали с нея, изоставяли я и пак се захващали, защото изгледите за добив на злато били добри. Но това било преди много години. Никога не е имало доходоносна мина в долината, макар че са търсили на много места, преди тридесет години се появило нещо като златна треска из долината.
На вратата се показа слабичка млада жена и повика мъжа си за вечеря. В първия миг Дейлайт помисли, че не й е понесъл градският живот. След това забеляза лекия загар на лицето й и здравия вид, който бе придобило, и реши, че тука е само за нея. Отклони поканата за вечеря и се запъти към Глен Елен, като седеше отпуснато на седлото и си тананикаше отдавна забравени песни. Спусна се надолу по неравния криволичещ път през пасбища, покрити с дъбове, горички от манцанитови дървета и широки открити ливади. Вслушваше се жадно в гласовете на пъдпъдъците и веднъж се засмя високо и весело, когато една малка катеричка, крещейки сърдито, побягна по брега край пътя, хлъзна се по рохката пръст, падна долу, после се втурна през пътя под самия нос на коня му, покатери се на един спасителен дъб и оттам продължи да се кара.
Този ден Дейлайт просто не можеше да върви по отъпканите пътища и пак сви напряко към Глен Елен, но се натъкна на един каньон, който беше непроходим; зарадва се на говедарската пътека, която намери. Тя го отведе до една малка, дървена колиба. Вратата и прозорците й бяха отворени и на прага лежеше котка, обкръжена от котенцата си. Изглеждаше, че няма никой в колибата. Той се спусна по пътеката, която явно пресичаше каньона. По пътя надолу срещна един старец, който се изкачваше, осветен от залеза. В ръката си носеше ведро с пенливо мляко. Беше гологлав, от лицето му, обкръжено със снежнобяла коса и брада, се излъчваше задоволство от отминаващия летен ден. Дейлайт си помисли, че никога не е виждал същество, което да изглежда толкова доволно.
— Колко си годишен, дядка? — попита той.
— Осемдесет и четири — отговори старикът. — Да, господине, осемдесет и четири, а съм по-пъргав от доста други!
— Сигурно добре си се вардил — подхвърли Дейлайт.
— Ами, вятър! Никога не съм безделничил. Пресякъл съм цялата страна с чифт волове и съм се бил с индианците в петдесет и първа, а по онова време бях вече женен и имах седем деца. Тогава бях на години, колкото си ти сега, или горе-долу толкова!
— Не е ли тежко да живееш сам?
Старикът премести ведрото в другата си ръка и се замисли.
— Зависи — дълбокомислено рече той. — Никога не съм се чувствал самотен, освен когато умря жената. Има хора, дето са самотни, кога са между много народ. Аз съм от тях. Тежко и притеснено ми е, когато отида във Фриско20. Но вече не ходя, не, благодаря. Тук си ми е добре. В тая долина съм от петдесет и четвърта — след испанците аз съм един от първите заселници!
Дейлайт подкара коня си и рече:
— Лека нощ, дядка. Стой си тука! По си як от младите и сигурно си погребал доста от тях!
Старикът се захили, а Дейлайт продължи пътя си, изпълнен с душевен покой, доволен от себе си и от света. По всичко личеше, че отново го беше обзело задоволството от пътуването и спането на открито, което му беше така присъщо по време на живота му по Юкон. Не можеше да се отърве от образа на стария пионер, който се изкачваше, осветен от залеза. Добре се държеше за своите осемдесет и четири години. Мина му през ума да последва неговия пример, но голямата игра в Сан Франциско пресече тази мисъл.