— Все пак — реши той, — когато остарея и напусна играта, ще си намеря едно такова местенце и тогава градът може да върви по дяволите!
Глава IX
Вместо да се върне в града в понеделник, Дейлайт нае коня на месаря за още един ден и пресече долината към източния склон, за да огледа мината. Този склон беше по-сух и по-скалист от местата, през които бе минал вчера, а възвишенията бяха обрасли с гъст дъбак и бе невъзможно да се мине на кон. Но по каньоните имаше чудесни дървета и между тях — много вода. Мината беше съвсем запусната, но той с удоволствие се шля половин час из околността й. Беше работил по кварцови мини, преди още да отиде в Аляска, и се зарадва, че не е забравил този занаят. Историята му беше съвсем ясна: добри изгледи, които са накарали хората да започнат галерията в склона на хълма; три месеца работа и парите им са се свършили; оставили са мината и са тръгнали да припечелят по някоя пара; след това са се върнали и са почнали отново работа и златото постоянно ги е мамило все по-навътре в планината, докато след години напразни надежди са се отказали и изчезнали. По всяка вероятност вече са измрели, си помисли Дейлайт, обърна се на седлото си и погледна назад, през каньона, към купищата пръст и тъмното отверстие на галерията.
Също като предния ден, той и сега се отклоняваше по случайни пътеки и започна да се изкачва към билото. Натъкна се на някакъв коларски път, който водеше нагоре, и в продължение на няколко мили язди по него. Стигна до една малка долина, обградена от планини, където пет-шест бедни фермери отглеждаха грозде по стръмните склонове. По-нататък пътят рязко се издигаше нагоре. Склоновете бяха гъсто обрасли с дъбак, но в гънките на каньоните растяха огромни смърчове, див овес и цветя.
След половин час той излезе на открито под самото било. Тук-таме, където позволяваха наклонът и почвата, растяха лози. Дейлайт видя, че битката е била тежка, по всичко личеше, че природата бе спечелила нови победи — дъбравата бе нахлула в някои от разчистените места; имаше цели парцели лозя, обрасли в бурени, изоставени и неподрязани, а старите огради напразно се мъчеха да оцелеят. Пътят свършваше при една малка фермерска къща, обградена с големи пристройки. По-нататък дъбравата запушваше пътя.
Дейлайт видя една стара жена да прехвърля тор в двора и спря до оградата.
— Добър ден, бабке! — поздрави той. — Няма ли мъже наоколо да свършат тази работа вместо тебе?
Тя се облегна на вилата, оправи полата на кръста си и приветливо го погледна. Той видя ръцете й — захабени от работа и студ, по мъжки закоравели, набръчкани, с големи стави; на бос крак бе обула груби, мъжки обуща.
— Няма мъже тука — отговори тя. — А ти пък откъде си и защо си се качил чак дотук? Няма ли да поспреш? Вържи коня и ела да пиеш чаша вино.
С тромави, но твърди крачки на работник тя го поведе към най-голямата пристройка, където Дейлайт видя една ръчна преса и всичко необходимо за приготовление на вино. Било много далече до избите в долината, па и пътят бил лош, та били принудени самите те да си го правят, обясни тя. „Те“, научи той, били тя и дъщеря и — четиридесет и няколко годишна вдовица. Било им по-лесно, преди внукът и да умре, преди да отиде да се бие с диваците във Филипините. Там бил паднал на бойното поле.
Дейлайт изпи каничка чудесен „Ризлинг“, поприказва със старата жена и после изгълта още една каничка. Да, изкарвали, колкото да не умрат от глад, двамата с мъжа и били взели тази държавна земя в 57-а година, разчистили я и оттогава я обработвали. След това мъжът и починал, а тя продължила да работи. Всъщност не си заслужавало трудът, но какво можели да направят? Щат не щат, опирали до винения тръст, а цената на виното спадала. Тя го давала на гарата, долу в долината, по двадесет и два цента галона21. Да отидеш и се върнеш, трябвало цял ден. И сега дъщеря й била отишла надолу с товар вино.
Дейлайт знаеше, че по хотелите за по-лош „Ризлинг“ от този вземаха от долар и половина до два долара на кварт. А тя получаваше по двадесет и два цента на галон. Това бе играта. Старицата беше един от бедните глупци, и тя, и прадедите й — те вършеха черната работа, прекосяваха огромни пространства с воловете си, разчистваха и обработваха нови земи, трудеха се без почивка всеки ден и всеки час, плащаха данъци и изпращаха синовете и внуците си да се бият и умират за знамето, което им даваше могъщата си закрила, за да могат да продават виното си по двадесет и два цента галона. В хотела „Сейнт Франсиз“ му сервираха същото вино по два долара кварта, а това правеше осем долара на галон. Така си беше.