– Спри тук! – нареди той, когато зърна крайпътната табела на град със страховитото име Касъл Дейнджър[20].
Тя отби към малък неугледен ресторант край магистралата. Не след дълго Куп се подем с три резена пай.
– Карамел, ябълки и орехи. Трудно ѝ беше да яде пай. Докато шофираше по извитата двулентова магистрала, затова Пайпър можеше само да вдъхва апетитното ухание на канела, докато Куп издаваше пресилени стонове, съпроводени със съблазнително описание на хрупкавата коричка и мекия сладък пълнеж.
– Какво мислиш. Файза? – попита той. – Най-вкусният пай, който някога си опитвала, нали?
– Възхитителен е – отвърна тя. Но колкото повече приближаваха канадската граница, толкова по-нервна ставаше и успя да преглътне само няколко малки хапки.
Гранд Марей беше последният по-голям град преди граничния пропускателен пункт Гранд Портидж и когато останаха само десетина километра, Пайпър попита Файза дали би свалила шала си, докато преминават границата.
– Наглед ние сме доста странна група – обясни тя. – Независимо че всичките ни документи са наред, това може ла улесни прекосяването на границата.
Файза задъвка долната си устна и се втренчи и Куп.
– Не мога да го направя, Пайпър.
– Не се тревожи за това – махна с ръка Куп. – Спри, Шерлок, и аз ще ти покажа как се действа.
– Имаш ли представа колко си противен?
– Това, което ти наричаш противно, останалите хора възприемат като очарователно и прекрасно.
Тя се ухили и спря колата.
Граничарят тутакси позна господин Голяма клечка и след няколко автографа и малко футболни коментари им махна да преминат. Лелята на Файза живееше в скромна дървена къща, боядисана в бяло, на стръмна улица, с изглед към пристанището на Тъндърбей в далечината. Тя явно ги бе очаквала на прозореца, защото изтича навън още преди колата да спре, Файза се хвърли в прегръдките на леля си и двете жени се разплакаха. От къщата се изсипаха приятели и роднини, мнозина от тях се скупчиха около Пайпър, за да ѝ благодарят за това, което бе направила. Жените я целуваха, мъжете прегръщаха Куп. Предложиха им храна и напитки. Прочувствените им възхвали и излияния я смутиха. След последвалото сълзливо сбогуване с Файза и обещания от всички да се молят за тях. Пайпър успя да изпревари Куп, плъзна се зад волана и двамата потеглиха.
Беше дълъг ден и вече бе започнало да се смрачава. Тя не бе мислила къде ще пренощуват, но Куп я осведоми, че е запазил стаи в Ту Харбърс – град на северния бряг, на три часа път. Младата жена беше изтощена от събитията през последните няколко дни и предпочете някое по-близко селище, но той решително отказа.
– Чувал съм за това място и искам да го посетя.
– Колко струва?
– Повече, отколкото можеш да си позволиш. Ще ми се отплатиш с извънреден труд.
Той се заяждаше заради самия спорт, но после омекна.
– Що призная, че не бях във възторг от цялата тази авантюра, но се радвам, че ме убеди да се включа. Ти направи едно добро дело.
– Ти също – рече тя.
В колата се възцари неловко мълчание – Пайпър изпита облекчение, когато той включи радиото.
Куп седна зад волани, когато спряха да заредят бензин. Около десет вечерта той отби по двулентовото шосе, водещо към Ту Харбърс. По северния бряг нямаше много големи хотелски вериги, но въпреки това Пайпър не очакваше той да свърне по чакълената алея, виеща се покрай доковете, откъдето товареха желязната руда.
Грамадните докове изглеждаха зловещи през нощта, високите им метални скелети и напомняха за факта етично видение от порутени небостъргачи, останки от някога величествен град. Голям кораб, на който товареха руда от близките мини, беше закотвен край един от доковете, сиянието на огромните му прожектори придаваше още по-призрачен вид на сцената.
Пред тях, от върха на стръмната скала, тънкият лъч на фара приличаше на голям пръст от светлина, насочен към пристанището. Куп продължи по чакълената алея към вратата на червена тухлена сграда. С тесните си прозорци и тебеширенобелите первази тя щеше да прилича на старовремско училище, ако не беше квадратната светлинна кула, издигаща се в единия ъгъл.
– Ще отседнем тук?
– Едни приятели ми казаха за мястото. Това е най-старият действащ фар на Горното езеро. Преди време местното историческо общество го е преустроило в хотел.
Тя посегна да отвори вратата.
– На мен ми стига да има две спални.
– Почакай! – Той заключи вратите, превръщайки я в пленница в колата. Поради незнайна причина изглеждаше бесен. – Ти сериозно ли си въобразяваш, че ще се опитам да те вкарам в леглото си?