Той е един от Сияйните рицари, помисли си Далинар, като го гледаше как върви. Вероятно ще трябва да спра да го пращам по задачи.
Бурите да го отнесат. Наистина се случваше.
Шалан бе отишла до прозорците. Далинар застана до нея. Това бе източната страна на кулата, плоският ѝ край, обърнат право към Произхода.
— Каладин ще има време само да спаси малцина — отбеляза Шалан. — Ако изобщо успее и толкова. Ние сме четирима, Сиятелни господарю. Само четирима срещу разрушителна буря…
— Каквото е — такова.
— Толкова много ще загинат.
— А ние ще спасим ония, които можем — отвърна Далинар и се извърна към нея. — Животът преди смъртта, Сияйна. Това е задачата, за която сме се заклели сега.
Тя присви устни, все още загледана на изток, но кимна.
— Животът преди смъртта, Сияйни.
Епилог
Изкуство и очакване
— Един слепец очаквал времето на свършека — произнесе Шутът — и съзерцавал красотата на природата.
Тишина.
— Този човек съм аз — отбеляза той. — Не съм сляп телесно, а само духовно. А и другото твърдение беше много умно, ако се замислиш за това.
Мълчание.
— Толкова по-удовлетворяващо е — продължи той, — когато имам умни събеседници, които мога да омая, да грабна вниманието си с умното си словообилие.
Грозното влечугоракообразно създание на съседната скала изщрака с щипка — почти колеблив звук.
— Прав си, разбира се — съгласи се Шутът. — Обикновено слушателите ми не са особено умни. Както и да е, това беше обичайната шега, тъй че — засрами се.
Грозното влечугоракообразно създание се понесе по скалата си и отиде от другата страна. Шутът въздъхна. Бе нощ — обичайно добро време за драматични появявания и дълбокомислено философстване. За негово съжаление тук нямаше нищо, за което да философства или да го сподобие с присъствието си, драматично или инак. Наблизо ромолеше рекичка, един от малкото постоянни водни пътища в тази особена земя. Във всички посоки се простираха хълмове, изровени от водата, с обрасли в необичайни видове трънаци долчинки. Много малко дървета, при все че на запад надолу по склоновете от височините се възправяше истинска гора.
Няколко певчета скърцаха наблизо, той извади гайдата си и опита да им подражава. Не можеше, не и с точност. Звуците им бяха твърде много като на ударни инструменти, свистящо дрънчене — музикални, но не като от флейта.
И все пак животинките сякаш общуваха с него, отвръщаха на музиката му. Кой знае? Може би имаха зачатъчен ум. Онези коне, ришадийците… те го изненадаха. Радваше се, че все още има неща, които могат да го сторят.
Най-накрая остави гайдата и се отдаде на съзерцание. Слушатели като грозното влечугоракообразно създание и певчетата поне бяха някакви слушатели.
— Изкуството — заяви той — е несправедливо в основата си.
Певчетата продължиха да скрибуцат.
— Нека ви обясня, ние се преструваме, че изкуството е вечно, че в него има някакво устояване. Истина, бихте казали вие. Изкуството е изкуство, понеже е изкуство, а не защото ние твърдим, че е изкуство. Не карам твърде бързо като за вас, нали?
Скръц.
— Добре. Но ако изкуството е вечно, притежава смисъл и е самостоятелно, защо тогава зависи тъй много от възприемащите го? Чували сте историята за селянина, който посетил двора по време на Празника на Изобразяването, нали?
Скръц?
— О, историята не е кой знае какво. Съвършено заменима. Обичайно начало, селянинът отива в големия град, извършва нещо излагащо, натъква се на принцесата и — напълно случайно — я спасява от това да я прегазят. В тези истории принцесите винаги изглеждат неспособни да гледат къде стъпват. Смятам, че може би повечето от тях би трябвало да се обърнат към някой утвърден майстор на оптични лещи и да си набавят удобни очила, преди да опитват отново да пресичат някоя натоварена улица. Както и да е, понеже разказът е комичен, за награда канят човека в двореца. Следват всякакви глупости и завършват с това, че горкият селски стопанин се избърсва в нужника с една от най-хубавите картини, после излиза и вижда как всички светлооки зяпат празната рамка и разсъждават колко хубава е творбата. Веселие и кикот. Замах и поклон. Край, преди някой да се е размислил твърде много за историята.
Той зачака.
Скръц?
— Е, нима не виждате? — попита Шутът. — Селянинът намерил картината до нужника, та предположил, че трябва да се използва за съответната цел. Светлооките видели празната рамка в залата с картините и я взели за майсторска работа. Човек може да нарече това нещо глупава история. То е. Това обаче не намалява истинността ѝ. Все пак аз съм често доста глупав — но и почти винаги съм правдив. Силата на навика. Очакване. Това е истинската душа на изкуството. Ако можеш да дадеш на човека повече, отколкото очаква, то тогава той ще те възхвалява през целия си живот. Ако можеш да създадеш настроение на очакване и да го подхранваш по съответния начин, ще успееш. И обратното, ако си спечелиш име, че си твърде добър, твърде умел… внимавай. По-доброто изкуство ще стои в главите им и ако им дадеш и зрънце по-малко от това, което са си въобразявали, то изведнъж ти се проваляш. Изведнъж си безполезен. Човек намира една-едничка монета в калта и говори за това дни наред, но когато дойде наследството му и го изчислят с едно на сто по-малко от очакваното, той ще се провъзгласи за измамен.