Атанас П. Славов
Сиянието на реката
На Пламен Аврамов
— художника, мислителя, непоколебимия
I.
Ден Сир се усети много странно, когато за пръв път стъпи върху тези тъмночервени плочи. Струваше му се, че под ходилата му диша живо тяло. Наистина плочите бяха твърди и грапави, но от тях лъчеше топлина — не от слънцето, а друга. Тя като че беше присъща на на червения камък, както му приднадлежеше и целия този безмълвен, проснат между дърветата път.
— Що за чудесия? — промърмори Ден Сир и приседна да разгледа плочата. В главата му неканена се появи убедеността, че всичко това е страшно, страшно старо…
Преди повече от тридесет столетия непонятния народ на деинорите бе строил този път, за да отпътува неизвестно къде, неизвестно кога, почти без следи и присъда на времето. И добре, че го имаше това „почти“, — то доведе тук Ден Сир.
Казваха му, че странни сенки прелитат понякога пътя, като че ли човек пробягва, но няма такъв. Като че ли деинори оживяват, бродят из Пътя и се връщат в Неизвестното Спокойствие.
— Глупости, оживявали древните! — мърмореше Ден Сир. — Въпреки че май наистина… не, това са летанци… летанци са туй! Сигурно сенките им са прелитали през пътя, а докато си дигнеш главата…
Тридесет столетия този път не е тъпкан от човешки нозе, ако не се смятат любопитните. Но любопитния не е от тези, които ще посмеят да стигнат до края. В това Ден Сир беше уверен.
Той щеше да посмее. С леко накуцване, все по нагоре по тъмно-червената просека, а пред него тича само неговата, човешка сянка. Наклонът е лек. Няма умора в прекосеното му от белези тяло. Пътят изчезва назад. Завой след завой потъва в гъсталака на ниските виолетови дървета. Над пропастите висят все същите тъмночевени плочи, окачени на живи въжета от усукани лиани. Висящите мостове са стари, но здравината им е все същата, магия е направила лианите безсмъртни, дала им е силата да надживеят вековете.
Опа-а!
Светкавична сянка драсна по плочите и Ден Сир метна поглед нагоре колкото да види опашката на летанеца. Срамна тръпка пробяга по гърба му. Всичко наоколо беше някак си не като наистина. Като че ли случаен пътник бе сънувал тук и беше оставил съня си, така че минувача да попадне в лепкавите му мрежи. Отиваш неизвестно никъде, наоколо си усещаш никого, само сянка притичва, и като че ли тя е истинската…
Изпращаха го с неодобрителни погледи, но никой не го спря. Може би защото това място не беше нито свещенно, нито непркосновено, просто беше прието да се правят, че не съществува. А може би просто се страхуваха от Ден Сир — легендата за деянията му бе стигнала и до тези места. Никой не би могъл да забрави за Деерлинския бунт, но кой би приел легендарния победител като прост ловец в своите гори? Нито се бори за власт, нито трупа богатства — див, нелеп човек. Пееха се песни, за това, как с един удар обезглави Норчар Страшни, Норчар Мъртви, но не дойде ли веднага на трона хилавото му синче?
„Всичко помнят хората — мислеше ловецът. — Всичко… Забравя ли се нещо като Деерлинския бунт? Аз за тях вече не съм човек а… Сам даже не знам какво — бог или демон?“
Тъжни мисли… Рухна времето, когато се гордееше със славата си — започна да забелязва, че тя плаши хората. Смутител на спокойствието, предизвиква божия гняв… Много по-късно научи, че самият Норчар се е погрижил за тази слава, разпръснал я е далеч зад границите на Деерлинските земи, там където свършва царствената му власт и започва безсилието да залови живия Ден Сир.
„Хитра подлост, подла хитрост… Добре го измисли, о, Норчар Мъртви. Не с оръжие ме довърши, а със слава! Аз те прострях с един удар, а ти разтегли отмъщението си за дълги години. Само месец след бунта те достигна моето оръжие, място на трона за синчето ти освободих, но славата, черната слава която съчини за мен не ме оставя вече години…“
Ето той е тук, на пътя на деинорите, а кой е с него? Само сянката му — накуцваща като стопанина си. Разбира се, не може да се каже, че никой не те разбра. Приятно беше да разговяряш с мъдреците от Небесния лес нали? Но кой мъдрец ще се съгласи да напусне обителта на своята мъдрост? Да бяха тук Зурон, Хок-Хок, Круд-Ветрояд… няма ги отдавна, отпътуваха в своето Неизвестно Спокойствие приятелите. Шест години изтекоха като сълзи от онзи страшен миг, когато Деерлинският бунт се задави в собствената си кръв. А Ден Сир не преставаше да се проклина, че допусна тази отчаяна, предварително обречена битка, че прие да бъде предводител на тези безупречни мъже, че лежа, макар и оглушен от ядро на катапулта онези страшни седем часа, докато приятелите му — островче от разбягалата се селяшка армия са го отбранявали в плътен кръг… докато потънат в Неизвестното Спокойствие… Ден Сир смяташе света за безбожен — но винаги при спомена за тях искаше да вярва, че не са изчезнали съвсем.