— Да те закарам ли у вас? — предложи Тина. — Ще возя и Зоуи, и Нелсън.
Те живееха на другия край на града, но Тина винаги ме взимаше и връщаше. Колата й беше двуместна и трябваше да се натъпчем като сардели Освен това не беше позволено. Пък и нямаше да навреди, ако първо закара Зоуи и после остане насаме с Нелсън…
Предпочитам да вървя. Трябва да напазарувам някои неща за Сали
— Добре. Ще се видим утре.
Колите се наредиха на опашка, за да излязат от паркинга. Изчаках, докато автобусът на Аспен се изниза и зави зад ъгъла. Тръгнах, оставяйки тълпите зад гърба си. Колкото по-нататък вървях, толкова по — тихо ставаше. Покрай мен забързано премина госпожа Хофман, отправяйки се надолу по хълма — съдия Безпощадна на мисия, леко осветена в уверено в моралните си принципи синьо. Потърках очи и образът й стана нормален. Тя ми махна с ръка, но за щастие беше от другата страна на улицата и не се наложи да спра да побъбрим. Автомонтьорът Кингсли мина с пикапа си и натисна клаксона.
Влязох в магазина и Лийни, якият продавач, когото бях опознала през последните няколко седмици след случката със соса от копър, настоя да му разкажа за мача, докато опаковаше продуктите ми. Непрекъснато се изненадвах колко много се интересуват местните хора от сполуките и несполуките на училищния отбор. Смятаха го за нещо като „Манчестър Юнайтед“, а не за група тийнейджъри аматьори.
— Как ти се вижда училището? — попита Лийни и внимателно сложи яйцата най- отгоре в чантата.
— Добре. — Взех нов комикс от лавицата и го хвърлих в кошницата. Родителите ми не пропускаха да изтъкнат, че ги презират, и вероятно затова аз ги харесвах толкова много.
— Чувам разни неща за теб, Скай. Носи ти се славата, че си много симпатична. Госпожа Хофман направо е влюбена в теб.
Да, тя сияеше в синьо от обич според шантавия ми мозък.
— Ами, тя… тя е…
— Неудържима. Като ракета с топлинно насочване. Но е по-добре да те харесва, отколкото да те мрази — мъдро отбеляза Лийни и после ме изпрати до вратата. — Трябва да се прибереш, преди да се е стъмнило, чу ли?
По пътя се простираха сенки като големи мастилени петна, просмукващи се в земята. Стана ми студено с тънкото ми яке и ускорих крачка. Рикънридж беше уязвим за внезапни промени на времето. Това беше реалността на живота в планината. Също като живота до стария ни съсед в Ричмъцд, особено своенравен старец. Никога не знаех кога ще се промени настроението му — в един момент ме обливаше със слънчеви усмивки на дядо, а в следващия сипеше порой ругатни. Започна да вали лека суграшица, която опръска тротоара с мокри петна, големи колкото монети, и го направи хлъзгав.
Свърнах в една тиха улица и чух, че някой бяга зад мен. Вероятно някой тичаше за здраве, но въпреки това не можах да превъзмогна нервното учестяване на пулса си. Ако бях в Лондон, щях сериозно да се разтревожа, но в Рикънридж нямах чувството, че ме дебне крадец. Стиснах дръжките на пазарската чанта, смятайки да я използвам като оръжие за всеки случай.
— Скай! — Някой сложи ръка на рамото ми
Изкрещях и замахнах с чантата, но видях, че зад мен стои Зед. Той хвана чантата, преди да го удари.
— Едва не ми докара сърдечен удар! — Притиснах чантата до гърдите си
— Извинявай. Мисля, че ти казах да не излизаш по тъмно.
— Защото може да изскочи някое момче и да ме уплаши до смърт?
Зед се подсмихва и ми напомни за другата му самоличност, Върколака.
— Не се знае. В планината живеят всякакви странни хора.
— Е, ти го доказа убедително.
Усмивката му се превърна в ухилване.
— Дай ми я. — Той издърпа чантата от пръстите ми — Ще те изпратя до вас.
Какво ставаше? Да не би да му бяха присадили друГхарактер?
— Не е необходимо.
— Искам.
— Винаги ли получаваш онова, което искаш?
— Почти винаги.
Тръгнахме и известно време вървяхме мълчаливо. Опитах се да измисля безопасни теми за разговор, но всичко, за което се сещах, звучеше тъпо. Чувствах се неудобно от близостта му след всичките ми безумни фантазии за него. Не знаех дали той ще се държи грубо, или мило.
Зед пръв наруши мълчанието.
Е, кога щеше да ми кажеш, че си савант 1?
Разговорът секна, преди да е започнал.
— Какво?
Той ме спря под улична лампа. През облака от светлина струеше вихрушка от суграшица, която проблясваше в мрака. Зед вдигна яката на якето ми.
1
Хора със свръхестествени способности. Тяхната съдба е да търсят сродната си душа. В психологията това е рядко срещан синдром, разновидност на аутизма. Савантите притежават свръхестествени способности и са музикално надарени, макар и силно ограничени във взаимодействието си с околния свят. —