— Същото беше и там, откъдето идвам. Нека отгатна. Онези там са спортистите, нали? — Имаше ги във всеки филм, който бях гледала, от „Брилянтин“ до „Училищен мюзикъл“, и се забелязваха лесно благодарение на спортните им екипи за обедната тренировка.
— Да, спортистите. Повечето са свестни — няма много атлетични момчета с мускули, за съжаление, само изпотени тийнейджъри. Тук се играе предимно бейзбол, баскетбол, хокей и футбол — за момчета и за момичета.
— Американският футбол е нещо като ръгби, нали, само че екипите им са с много подплънки?
— Така ли? — Тина повдигна рамене и аз разбрах, че и тя не си пада много по спорта. — Ти какво играеш?
— Мога да бягам и понякога удрям по някоя топка за тенис, но това е всичко.
— Устройва ме. Спортистите са много скучни. Мислят само за едно — и не за момичета.
Покрай нас преминаха трима ученици, които обсъждаха гигабайтове със сериозни изражения, достойни за мирни преговори за Близкия изток. Единият въртеше на пръста си флашка с верижка.
— Тези са технологичните факири — умниците, които се грижат всеки да го знае. Почти същите са като зубрачите, но предпочитат технологиите.
Засмях се.
— Има и интелигентни. Умни са, но не се фукат. И не се мотаят на групи като технологичните факири и зубрачите.
— Аха. Не съм сигурна дали ще се вместя в някоя от тези групи.
— И аз. Не съм глупава, но не съм и за колежите от „Бръшляновата лига“. Има и артистични натури — музиканти и актьори. Може би там ми е мястото, защото обичам изящните изкуства и дизайна.
— Тогава трябва да се запознаеш с родителите ми
Тина изтрака с нокти от вълнение по кутията с газираната си вода.
— Имаш предвид онова семейство? Онези, които дойдоха в Центъра за изкуство на господин Роденхайм?
— Същите.
— Страхотно. Много бих искала да се запозная с тях.
Покрай нас премина група момчета. Панталоните им висяха като на планински катерачи, вкопчили се в издадена скала без предпазно въже.
— Това са някои от скейтърите — изсумтя Тина. — Няма какво повече да кажа за тях. Не трябва да забравяме лошите момчета, но няма да ги видиш да се мотаят с нас, загубеняците. Те са твърде страхотни за нас. Вероятно сега са на паркинга и сравняват карбураторите си или нещо друго, знам ли. Ако, разбира се, не са временно отстранени от училище. Е, кой остана? Имаме и няколко особняци. — Тина посочи малка група до лавката за сервиране. — Имаме и скиорско братство, уникално за Скалистите планини. Според мен това е най- хубавият спорт в града. — Тя сигурно забеляза обезпокоеното ми изражение, защото побърза да ме окуражи: — Може да се включиш в повече от едно занимание — спорт и музика, и пак да получаваш отлични оценки. Никой не е задължен да участва само в едно нещо.
— Освен особняците. — Погледнах към групата, която беше посочила Тина. Всъщност те не бяха група, а по-скоро сбирщина чудаци, които нямаше до кого друГда седнат. Едното момиче мърмореше нещо под носа си — поне не видях слушалки за мобилния й телефон. Изведнъж почувствах паника, че ще бъда сред тях, когато на Тина й писне от мен. Винаги съм се мислела за странна и нямаше да е трудно да ме запратят в групата на сериозните ексцентрици.
— Да, не им обръщай внимание. Има ги във всяко училище. — Тина отвори киселото си мляко. — Никой не смята това за нещо особено. Е, какво беше твоето училище? Като Хогуортс? Готини хлапета с черни тоги?
— Ами… не. — Сподавих смеха си. Ако Тина ни видеше на обяд в училището ми, това не би й напомнило за Хогуортс, а за зоологическа градина, докато две хиляди ученици се блъскат в тясната столова, за да се нахранят за четирийсет и пет минути. — Беше по-скоро като това.
— Чудесно. Тогава скоро ще се почувстваш като у дома си.
Имах богат опит да бъда нова през живота си, преди Сали и Саймън да ме осиновят. В онези дни ме прехвърляха от дом в дом като писмо, което трябва да изпратиш на други десет души и което никой не иска да задържи. И сега отново бях чужда. Чувствах се ужасно очебийна, докато обикалях по коридорите с карта в ръка и в пълно неведение как функционира училището, макар да предполагах, че очебийността е само в главата ми и че другите ученици вероятно дори не ме забелязват. Класните стаи и учителите станаха ориентири, а Тина се превърна в нещо като скала, в която да се вкопча, когато от време на време вълните ме изтласкваха в нейната зона, но се опитвах да скрия това, тъй като не исках да я откажа от завързване на приятелство с мен от страх да не й досаждам. Часовете минаваха, без да говоря с някого, и трябваше да реша да пренебрегна свенливостта си и да поведа разговор със съучениците си. И все пак изпитвах убеждението, че съм дошла твърде късно. Учениците в гимназията в Рикънрвдж бяха имали години, за да образуват групички и да се опознаят. Аз бях отвън и гледах вътре.