ОСМА ГЛАВА
Себастиян смяташе повечето от ангажиментите си за доста лесни, независимо колко трудни изглеждаха на пръв поглед. Прилагаш малко трезва английска логика, ако се наложеше, прибягваше до военна методика, и voila — парите пълнеха джоба му. Но за него прекосяването на Ламанша и навлизането в английски води не беше нищо лесно.
Стоеше на кораба, който го отвеждаше обратно в родината, и споменът за това как убива Джайлс, как най-добрият му приятел се свлича на земята с изненадано лице, възкръсваше с ужасна сила. Много кошмари беше сънувал за деня, в който животът му се беше променил безвъзвратно. Много пъти се беше питал дали е можел да стори нещо по-различно.
Есента си отиваше и зимните студове вече започваха. В открито море това се усещаше много силно. Влагата проникваше под балтона му. Духаше бурен вятър. Себастиян не обичаше да пътува през зимата. Също така не харесваше своите руини по време на този годишен сезон.
Обикновено прекарваше студените месеци в Италия или в Южна Франция. Не се налагаше да работи цяла година със значителните хонорари, които получаваше. Ако нещата се бяха развили както обикновено, след няколко дена щеше да е отпътувал от Северна Франция, а Маргарет Ландор дори нямаше да е чувала за Гарвана. Щеше да продължи сама на път за вкъщи, за да открие… какво?
Себастиян се намръщи и погледна към Маргарет, която стоеше наблизо и също гледаше морето. Късното следобедно слънце осветяваше кестенявите й коси. Искаше му се да не е откривал колко е хубава.
Тя носеше боне, но вятърът го улови и запрати по палубата, над перилата и накрая в морето. Когато се случи това, Маргарет направи доста смешна гримаса. Не отиде за ново боне, въпреки че вятърът развяваше косата й.
Когато кокът й окончателно се развали и дългите кичури започнаха да се веят на воля, тя просто сграбчи каквото можа в юмрук и здраво го притисна към гърдите си. Една суетна, празноглава аристократка би се държала по съвсем друг начин. Повечето дами през цялото време бяха загрижени за външния си вид, но Маргарет очевидно бе различна.
Беше се надявал да избегне контакт с нея по време на краткото пътуване. Изглежда, тя предпочиташе същото. Но преди да се приберат, трябваше да научи от нея важни подробности, а също да я инструктира за някои неща. Реши да свърши тази работа сега.
— Може би не си мислила за това — поде той, — но моето присъствие трябва да остане в тайна през първите няколко дена, докато се ориентирам в ситуацията. Единственият начин за това е да отседна при теб, а твоите прислужници да се закълнат в мълчание, в случай че някой от тях ме разпознае. Да смятам ли за решено, че ще ни приютиш?
Тя се намръщи. Себастиян позна, че такова нещо не й е хрумвало. Вероятно е смятала, че участието й се изчерпва с неговото ангажиране.
Маргарет се забави, докато преценяваше всички възможни усложнения, които биха могли да възникнат. За негова изненада изобщо не се възпротиви на идеята му:
— Разбира се — отвърна. — Навярно си спомняш „Белите дъбове“. Беше там на годежния бал на сестра ми.
Внезапното й изчервяване го смути. После той се сети къде я е виждал за последно.
— О, да. Ако не се лъжа, имахте хубава градина.
Лицето й съвсем поруменя. В очите й се появи гневен пламък. Себастиян едва не се засмя. Очевидно благо възпитаната Маргарет Ландор не желаеше да си спомня каква палавница е била като дете. А може би все още й харесваше да нарушава правилата, но просто не желаеше никой да го узнава? Реши да престане да я дразни:
— Не би трябвало настаняването да представлява проблем, защото също така си спомням, че „Белите дъбове“ е голям почти колкото „Горския кът“.
— По-голям — отвърна тя и се ухили — поредното доказателство, че обича съревнованията. — Баща ми извърши някои ремонти след бягството на Елинор. А аз добавих зимна градина, когато реших, че искам да съм заобиколена от цветя непрекъснато, не само през определени месеци на годината.
— Поредният градинар — въздъхна Себастиян.
— Значи ли това, че обичаш цветята? — повдигна вежда Маргарет.
— Ни най-малко, за разлика от камериера ми Джон.
— Знаеш ли, много е разтоварващо. Някой път трябва да опиташ.
— Цветята буквално вехнат, когато съм край тях.
— Хей, това не е смешно! — надули устни тя.
— Забелязваш ли да се смея?
— Вярвам, че си забравил що е смях. Кажи ми какво си правил през всичките тези години, като се изключи изграждането на впечатляващата ти репутация, че си способен и на невъзможното? Не ти ли беше доста… трудно да се установиш във Франция, когато Наполеон ни е толкова сърдит?