— Какво точно желае херцогът? Жена си, парите си или и двете?
— Парите не са важни.
— Ако случаят е такъв, защо е изразходвал толкова много средства да я търси? Оставам с впечатлението, че не гори от желание да си я върне.
— Честно казано, принуден съм да се съглася с вас.
— Аз самият щях да положа повече усилия, ако беше моя жена, а аз още не съм създал наследник.
Себастиян се облегна на стола, донякъде изненадан, но лицето му остана непроницаемо. Той зачака лакеят да обясни какво е имал предвид. Той изведнъж започна да нервничи:
— Не твърдя, че не е вложен достатъчно труд в намирането на херцогинята. Но херцогът е ангажиран човек. Не винаги през последните пет години се е занимавал активно с издирването. Сега обаче е обзет от желанието да я открие, за да се разведе и да се ожени повторно.
— Ах, най-сетне дойдохме на въпроса.
Лакеят се изчерви и кимна едва забележимо. Сега притеснението му стана разбираемо. Говореше неща, които господарят му не би желал да стават нечие достояние.
— Когато се разчу, че сте в града, надеждите на херцога се възобновиха. Носи ви се славата, че винаги изпълнявате задачите си, независимо от трудността им. Той изпита увереност, че ще откриете съпругата му и ще я доведете вкъщи.
— Ако приема.
— Но вие сте длъжен! — извика мъжът и бързо се поправи: — Или задачата е непосилна дори за вас?
Себастиян не захапа кукичката.
— Не обичам особено възложения, свързани с жени. Освен това не съм приключил с последната си задача и сега пътувам към Франция именно с тази цел.
— О, това не е проблем — с облекчение го увери лакеят. — Поръчката на херцога ще ви заведе точно в тази посока. Господарят ми ще си затвори очите за едно малко отклонение.
— Значи изчезналата съпруга за последно е била видяна във Франция?
— Следата водеше в тази посока и по-нататък. Ръката на херцога е дълга. По време на бягството нейната цел е била да се отдалечи от Австрия.
— Към Америка ли е тръгнала?
— Не — поне се молим да сме прави. Навремето една жена, отговаряща на нейното описание, се е качила на парахода за Портсмут. Според последния доклад, който получихме, е взела същия параход, за да се придвижи нагоре по крайбрежието на Англия. Имало е кораб за Северна Америка, но тъй като не го е предпочела, се спряхме на извода, че е решила да се установи в Англия под чуждо име. Не последваха други доклади. Никой от мъжете, които изпращахме да я търсят, не се завърна. — Лакеят млъкна за момент и прошепна: — Предполагам, че са се боели да се появят пред херцога с празни ръце.
Себастиян беше чул достатъчно и стана да си върви.
— Страхувам се, че в края на краищата ще се наложи да откажа — изрече хладно. — Никога няма да стъпя в Англия. Довиждане.
Очакваше мъжът отново да се опита да го спре, но нищо подобно не се случи. Лакеят вероятно беше разбрал, че е безсмислено да настоява повече. И толкова по-добре. Задачите, свързани с жени, имаха допълнителни усложнения. Колкото пъти се беше захващал с такова нещо, толкова пъти замесената жена се бе опитвала да го прелъсти.
Джон намираше това за много забавно и весело, твърдеше, че Себастиян бил прекалено красив за професията на наемник. Себастиян беше на друго мнение. Според него проблемът се дължеше на зловещата слава на Гарвана, на подчертаното му безразличие към жените. Вярваше в максимата „Първо работата, после удоволствието“. Но жените очевидно не вярваха в нея. Заинтригувани от загадъчната му персона, те не виждаха причина да чакат края на работата, за да го опознаят интимно. И точно тук възникваха усложненията.
Той притежаваше здраво вкоренено чувство за дълг, на което дължеше успеха си на избраното поприще. То му помагаше да избягва всичко, което го разсейваше от работата. А жена, която се опитва да те прелъсти, определено действа разсейващо. Себастиян може и да не се наричаше англичанин, но все пак бе мъж. Ето защо не можеше да приеме задачата на херцога.
ВТОРА ГЛАВА
Главата го болеше. Себастиян установи това, когато се събуди. Обаче по-смущаваща беше обстановката: не се намираше в уютната стая на гостилницата, където снощи си бе легнал, а в мрачна тъмница, която миришеше на влага. Бе затворен в килия. През решетките на прозорчето в дървената врата се процеждаше светлина от факли, на която Себастиян видя пръстен под, чисто гърне в ъгъла и разни насекоми, които се щураха измежду пукнатините на каменните стени.
Непроветрената средновековна килия беше в по-добро състояние от неговата собствена тъмница — явен признак за редовната й употреба. Себастиян и преди бе хвърлян в затвори, само че съвременни. Никога не беше попадал на истинска тъмница. Беше зърнал старата крепост на хълма, издигаща се над Фелбург, и разбра точно къде се намира.