— Разбирам.
Въпреки че тайничко много му се искаше да припознае Ейдриън Бракстън-Лоуъл като свой син, Стоун не беше разочарован. Напротив, беше дяволски горд с решителността, предаността и почтеността на сина си.
Все пак не бе пропуснал да долови и предупредителната нотка в тона му.
— Възхищавам ти се, Ейдриън — каза той тихо. — И се гордея, че си такъв, какъвто си. Не съм дошъл тук да тръбя, че съм ти баща или да обърквам живота ти. Не бива да се тревожиш за това.
— Знам — отвърна Ейдриън също толкова сериозно. — Знам го и без да ми казваш. Ти не си отмъстителен, не си ловец на богатства, не си подлец. Няма нужда да те познавам по-добре, за да съм сигурен във всичко това. — Той се усмихна и добави с едно напълно непривично за херцог Клейбъроу намигване: — Може и да си американец, но си достоен мъж.
Ейдриън Стоун се засмя.
35
Какво ли може да е чак толкова спешно, питаше се Изабел. Снощи, няколко часа след вечеря бе получила бележка от сина си, който я молеше да се срещнат на сутринта в Клейбъроу. Това я разтревожи; предполагаше, че молбата му е свързана с неговата съпруга. Какво друго би могло да бъде? Какво друго би могло да има същото значение?
Разбира се, тя никога не би пренебрегнала такава молба. Вдигна се на изгрев слънце и час по-късно потегли за Клейбъроу. Когато пристигна в имението, още бе ранна сутрин.
— Негова светлост още закусва, Ваша светлост — уведоми я Удуърд, когато тя почти влетя в къщата.
Изабел се изненада. Беше девет и половина. Ейдриън никога не закусваше толкова късно. Тревогата й се усили.
Страх я бе да попита, но таеше последна надежда.
— Херцогинята с него ли е?
— Не, Ваша светлост, херцогинята още спи.
Изабел едва не припадна от облекчение.
— Значи се е върнала! — извика тя щастливо.
За миг Удуърд също се усмихна.
— Да, така е. Всички много се радваме, Ваша светлост. Въпреки че това не бе точно завръщане.
Изабел познаваше Удуърд от години. Той не бе от хората, които си позволяват да споделят информация без да са питани. Очевидно искаше да й каже нещо.
— Какво имаш предвид?
— Негова светлост я докара обратно у дома.
От многозначителната му интонация, Изабел заподозря най-лошото. Несъмнено Ейдриън бе довел жена си вкъщи насила. Можеше да си представи скандала, който са вдигнали. Тя въздъхна и забърза по коридора към трапезарията.
— Той не е там, Ваша светлост — хукна след нея Удуърд. — Закусва в музикалния салон. Нейна светлост предпочита да се хранят там.
Изабел веднага разбра, че всичко е наред и въздъхна облекчено. Никол Шелтън Бракстън-Лоуъл бе започнала да опитомява сина й, милиметър по милиметър. Крайно време беше някой да го омекоти малко. Тя остави Удуърд да разтвори вратите на музикалния салон и влезе с доволна усмивка. Секунда по-късно обаче замръзна на мястото си.
Това бе Ейдриън — нейният Ейдриън — Ейдриън Стоун. Седеше на масата със сина й, двамата бяха потънали в оживен разговор и закусваха, сякаш така бяха прекарвали всяка една сутрин от живота си — баща и син заедно. Всичко лудо се завъртя пред очите й. Бе убедена, че ще припадне.
— Мамо! — извика Ейдриън.
Изабел имаше желязна воля, винаги бе имала. Заповяда на сърцето си да бие, повели си да се задържи на крака, да бъде силна и изправена. Не можеше обаче да заповяда на кръвта си да се върне обратно на лицето й, което бе мъртвешки бледо. Нито пък можеше да откъсне поглед от Ейдриън Стоун.
Той също втренчи поглед в нея.
Ейдриън, техният син, се изправи. Погледна единия и после другия — първо майка си, замръзнала и призрачно бяла, след това баща си, седящ в шок на масата.
Стоун пръв дойде на себе си.
— Това някаква шега ли е? — попита с леден глас той.
— Внезапно ми изникна една спешна работа — отвърна Ейдриън и изчезна, като тръшна вратата след себе си.
Стоун стана.
— Това някаква шега ли е, по дяволите?
Изабел се стресна. Не сънуваше. Мъжът, когото някога бе обичала с цялото си сърце и душа — мъжът, когото продължаваше да обича и сега, — стоеше пред нея от плът и кръв. Беше остарял, косата му вече бе посивяла, а не лъскава и с цвят на кестен. Около очите и устата му имаше много бръчки, но той бе все така висок и силен и все още мигновено я омагьосваше с мъжествения си магнетизъм. Все още бе най-красивия мъж, който бе виждала, винаги щеше да си остане за нея такъв. Цялото й тяло се разтрепери, а сърцето й заблъска лудо.
Стоун ритна стола си.
— Смятах никога повече да не те виждам — каза той ядосано. — Но очевидно нашият син е решил точно обратното.