Изабел подскочи. Изведнъж всичко й се изясни и истината я проряза като леден, остър нож: той я мразеше. Очите му горяха от омраза. Стоеше и я гледаше с презрение, сякаш виждаше някакво противно насекомо. Прониза я остра божа. Господи, как бе възможно такава любов да се превърне в подобна омраза?
И как, о как, как да го погледне отново, щом той изпитваше такива чувства към нея?
Намерила у себе си неподозирана сила, Изабел изправи рамене и вдигна глава. Когато проговори, гласът й едва потрепваше.
— Очевидно.
После отиде бавно до масата. Не го погледна, ала усещаше изгарящия му поглед. Не беше суетна, ала сега почувства цялата тежест на своите петдесет години и с ужас осъзна, че докато нейното сърце се разтапяше от обич, а тялото й — от желание, той не вижда в нея нищо повече от една омразна старица.
Тя се пресегна за чайника и понечи да напълни чашата му, преди да сипе и на себе си. Той обаче сграбчи ръката й през масата и я притегни към себе си, така че лицата им почти се докоснаха.
— За бога! — изкрещя той. — След всичко, което си сторила — след всичко, което си ми сторила — ме виждаш и ми сипваш чай?!
Когато погледна разяреното му лице, очите й бяха пълни със сълзи.
— Пусни ме.
Стоун веднага я пусна.
— Не е в твой стил да се държиш като грубиян. — Изненада се от спокойствието в гласа си, след като вътрешно усещаше, че умира.
— Ако се държа като грубиян, то е защото ти ме превърна в такъв.
— И Франсис непрестанно ме обвиняваше за своите слабости.
Той замръзна. Лицето му побледня. След това каза през стиснати зъби:
— Съжалявам.
Той нямаше нищо общо с Франсис, никога не би могъл да бъде като него и Изабел знаеше това.
— Аз също — каза тя тихо.
Той изправи глава. Очите му пламтяха.
— Вече е малко късно да съжаляваш!
Изабел отстъпи назад.
Стоун тръгна да заобикаля масата и тя си помисли, че пак ще я сграбчи. Той обаче не направи това, само застана пред нея, разтреперан от ярост.
— За какво по-точно съжаляваш, Изабел?
Сълзите се търкулнаха по бузите й.
— За всичко.
— За всичко? — повтори той саркастично. — За лъжите, за измамите, за това, че се държа като егоистична кучка?
Тя се отдръпна от него.
— О, господи!
Стоун пак я сграбчи. Ръцете му имаха невероятна сила, но не я нарани, просто я разтърси веднъж.
— Аз съм обичал една жена, която не е съществувала! Която никога не е съществувала! Обичат съм една лъжа! Една прекрасна лъжа!
Изабел се разрида.
— Защо правиш това? Защо ме нараняваш? Защо ме мразиш толкова много?
— Ти ми отне сина и си позволяваш да питаш защо те мразя?
Тя се опита да го погледне през потока от сълзи.
— Направих го, защото се страхувах. Толкова се страхувах!
— Страхувала си се? — Стоун застина неподвижно. — От какво те е било страх? От Франсис?
— Не! Искам да кажа, разбира се, че се страхувах от Франсис. Той ме мразеше, задето толкова добре управлявах именията; после намрази Ейдриън, защото не беше негов син, защото му напомняше за импотентността му. Използваше и най-дребния повод да ме нарани. Ейдриън обаче прилича на теб още от съвсем малък. Беше смел. Толкова пъти се е опитвал да ме защити! — Изабел изхлипа.
— Аз също щях да те защитавам! — Сега той я разтърси здраво. — По дяволите, щях да защитавам и двама ви! Щях да ви отведа от тук!
— Точно от това се страхувах — извика през сълзи тя. — Знаех, че ще дойдеш веднага, ако ти кажа за Ейдриън. Знаех, че ще дойдеш и ще обявиш, че той е твой син — така, както знаех, че не е правилно да крия истината от теб. Но, Ейдриън! За бога, опитай се да разбереш! Да те напусна и да се върна в Клейбъроу бе най-трудното нещо, което съм правила в живота си. Беше истинско чудо, че постъпих така. Всеки ден, прекаран без теб, беше агония. Едва щом разбрах, че съм бременна с твоето дете, намерих воля да живея и отново да се боря. Не ти казах истината, защото ако ти бе дошъл, щеше да разрушиш крехкото равновесие, което бях постигнала с толкова усилия. Знаех, че ако отново те видя, веднага ще напусна Клейбъроу и съпруга си, че съзнателно ще поругая честта и разума си, като избягам с теб и нашето дете. Ако бях направила това, щях да се ненавиждам цял живот.
Стоун я пусна и прокара трепереща ръка през косата си, втренчил поглед в нея.
— Исусе! Толкова много благородство. Такова саможертвено благородство!
— Ако бях взела Ейдриън и бях избягала при теб, щях не само да се ненавиждам. След време щях да намразя и теб — прошепна Изабел.
Той трепна. После се отдалечи от нея. Тя го наблюдаваше, сълзите вече се стичаха свободно по лицето й, раменете й се тресяха. Но не издаде и звук.