Плъзна ръце по тялото й, обзет от спомени. Устните му бавно обхождаха лицето й, но се спряха, усетили усети соления вкус на сълзите й.
— Не плачи — промълви Ейдриън, докато я притискаше силно към себе си. — Не плачи, Изабел.
Тя заплака още по-силно.
— Обичам те, Ейдриън. Не мога да направя това. Не и след като ти ме мразиш. — Стискаше го обаче толкова здраво за реверите, че заплашваше да ги скъса.
— Не те мразя — извика той. — Как бих могъл да те мразя? Цял живот съм те обичал. — И като си припомни думите на своя син, добави: — Дори един американец може да бъде верен.
Изабел се засмя през сълзи.
— Наистина? Не ме мразиш? И можеш да ми простиш?
— Нямаше ли една поговорка — попита тихо Ейдриън, обгърнал прекрасното й лице с длани, — че любовта лекува всички рани?
Сега тя истински се разсмя и хвана ръцете му.
— Струва ми се, че беше „времето лекува всички рани.“
— Е, тогава за нас ще бъде любовта — каза той простичко, после изведнъж я стисна силно — беше му хрумнала ужасяваща идея. Ами ако миналото се повтори и сега? Ами ако тя още изпитва някакво проклето чувство за преданост към Клейбъроу или покойния херцог? — Този път ще се омъжиш за мен, Изабел.
— Да — извика Изабел развълнувано. — Да, да, да!
— Това не беше въпрос — отвърна той, заслепен от внезапно бликнали сълзи.
— Зная! — И ръцете й го прегърнаха с все сила.
36
Само секунда трябваше на Никол, за да осъзнае къде се намира. Тя потърка очи, надигна се на лакът и се взря в масивната табла на богато драпираното легло с балдахин. Изведнъж в главата й нахлуха спомени и тя отчаяно се хвърли обратно върху възглавниците.
Ейдриън я бе отвлякъл насила от Кобли Хаус вчера. Бяха се любили без тя да направи дори опит да му се противопостави. Гневът й се бе стопил в огъня на любовта й, която бе жива и очевидно никога нямаше да умре. Накрая тя бе рухнала в обятията му, за да отприщи цялата си мъка.
Никол внимателно се изправи в леглото. Беше гола, но не помнеше да се е събличала и лягала в леглото. Последното нещо, което си спомняше, бе как безутешно плаче в прегръдките на Ейдриън. И колко нежен бе той с нея.
Пулсът й се учести.
Като че ли му каза, че го обича. О, молеше се да не го е направила, да е било само сън.
Тя стана от леглото, облече халат и се зае да мие лицето и зъбите си. Мъчеше се да се съсредоточи върху това занимание, ала не успяваше. Спомените продължаха да я поглъщат. Изведнъж се вкопчи здраво в покритата с мрамор тоалетна масичка. Сега вече беше напълно будна и напълно ясно си спомняше всичко, от което се бе опитвала да избяга през последната седмица. По време на гостуването си в Кобли Хаус беше изпаднала в някакво вцепенение, бе неспособна да мисли и да чувства. Сега можеше и да мисли, и да чувства. Страхуваше се да анализира емоциите си в дълбочина, но те бяха в нея — неизбежни, нежни, сурови. Мисълта за Ейдриън и Холанд още й причиняваше болка. Въпреки това сякаш не се чувстваше чак толкова зле. По някакво чудо сърцето й бе непокътнато.
Какво да прави сега с Холанд? Какво би могла да направи? Наистина ли Ейдриън бе толкова нежен и внимателен вчера? Или това също е било само сън?
Никол стисна масичката още по-силно. Искаше да види съпруга си. На всяка цена трябваше да го види. Трябваше да разбере дали си е въобразила цялата онази нежност, цялото състрадание и загриженост, които бе съзряла в очите му. Внезапно това се бе превърнало в единственото важно нещо в живота й, за всичко останало не даваше и пукната пара.
Искаше й се да не е било сън. Толкова силно й се искаше, че просто трябваше да се окаже истина.
Никол се спусна към вратата. Знаеше, че не може да излиза от стаята си в такъв вид, но някаква незнайна сила я тласкаше напред. Мина през дневната и вече се канеше да излезе в коридора, когато видя до вратата кутия, опакована в хартия за подаръци.
Спря пред нея. Беше голям, правоъгълен пакет, подпрян на стената. Изглеждаше като че ли случайно оставен там и после забравен. Никол знаеше, че е за нея. Както знаеше и че е от Ейдриън. Сякаш привлечена от магнит, тя отиде до пакета, вдигна го и разкъса с треперещи пръсти хартията.
За нейно огромно изумление отвътре се показаха чифт бричове за езда, после още един чифт, и още един… Бяха общо шест, всеки в различен цвят — кремав и жълтокафяв, сив и кафяв, зелен. Накрая тя извади и последния чифт, в катранено черно. Нямаше нужда да пробва който и да било, за да е сигурна, че ще й лепнат като по мярка.