Тя се усмихна и се облегна на плюшената седалка в голямата черна карета на рода Драгмор, теглена от шест сиви коня и съпровождана от четирима слуги в ливреи. Не само че отиваше на маскен бал облечена в напълно автентичен костюм, а и започваше да изпитва истинско вълнение. От векове не се бе появявала в обществото, да не говорим откога не бе ходила на бал с маски.
Алеята пред тухлената джорджианска къща вече беше пълна с файтони и карета. Една карета, двойно по-голяма от тази на Драгмор, зави по алеята току пред тях. Тази карета също беше черна и толкова лъскава, че блестеше на лунната светлина. Гербът на двете врати сияеше ярко, осветен от фенерите на каретата, така че беше напълно невъзможно да остане незабелязан. Два лъва, единият червен, а другият златен, изправени на задните си крака на фона на щит в черно, червено и златисто, над който имаше трети, ръмжащ лъв. Под щита се извиваше сребърна панделка с девиз, който гласеше просто „Честта над всичко.“ Подобен герб можеше да принадлежи само на херцог Клейбъроу.
Осем великолепни черни жребци теглеха каретата, а от юздите им се вееха златни пера. Отзад стояха четирима слуга с разкошни униформи в червено, черно и златно. Ескортът на херцога се състоеше от дузина ездачи, възседнали гордо еднакви коне и облечени в ливреи със същите цветове. Изобщо, каретата бе достойна за кралска особа, каквато — Никол знаеше това — херцогът не беше.
Каретата й спря на алеята зад неговата и Никол напрегна взор, за да види знатния почетен гост. Успя обаче да зърне само една висока фигура в лъскав черен фрак и развято черно наметало с пурпурен кант. Предпочел е да не идва с костюм, отбеляза тя, освен това не мъкне със себе си херцогиня.
Никол слезе от каретата и забърза по стъпалата на ярко осветеното имение. Входната врата беше разтворена. Един слуга в ливрея пое пелерината й, без дори да трепне при вида на облеклото й. Тя последва един лакей до входа на балния салон. Сърцето й започваше да бие силно. Когато я попитаха за името й, го произнесе напълно машинално.
За един кратък миг в паметта й изникнаха спомени за твърде много такива вечери и за твърде много провали. За един кратък миг дързостта й отстъпи място на страха.
Спря се зад херцога, докато обявяваха пристигането му. Той се оказа дори по-висок, отколкото бе предположила, близо педя по-висок от нея и изключително широкоплещест. Косата му бе твърде дълга за да е модерна, сякаш беше прекалено зает и нямаше време за фризьори. Имаше тъмнокестеняв цвят, но дори на изкуственото осветление се виждаха силно изсветлели от слънцето кичури, които създаваха впечатлението, че херцогът прекарва по-голямата част от времето си на открито.
— Ейдриън Бракстън-Лоуъл, девети херцог Клейбъроу — обяви икономът. Последва дълъг списък на останалите титли.
Херцогът бе застанал нетърпеливо на прага и едва дочака икономът да свърши с представянето, за да се спусне по стъпалата към салона. Никол пристъпи напред, без да сваля очи от него и от разкошно облечената жена — очевидно домакинята, — която отиде да го поздрави с добре дошъл.
— Лейди Никол Браг Шелтън — казваше в този момент икономът.
Никол не го чу. Сърцето й се беше качило в гърлото. Изпитваше внезапно смущение от голите си крака и босите си ходила. Имаше чувството, че цялата тълпа се е вторачила в нея, което, естествено, беше вярно, защото току-що бяха съобщили името й, при това веднага след името на херцога. Сред присъстващите се възцари тишина. Молеше се това да се дължи на херцога, а не на собствената й поява.
Но и той се обърна и се взря в нея.
Никол вирна глава. Боса като истинска циганка, с дрънчащи гривни по ръцете, с разпуснати до кръста коси и разлюлени над прасците пали тя слезе грациозно по стъпалата. Хората започнаха да шушукат. Имаше ужасното усещане, че говорят за нея.
Беше права — не биваше да идва. Никой не бе забравил, а и костюмът й бе твърде предизвикателен дори за бал с маски.
За нещастие в този миг съзря Стейси Уъртингтън, която стоеше пред тълпата, облечена в бяла рокля от епохата на Регентството — един напълно благоприличен костюм. Стейси не беше припаднала. Напротив, усмихваше се победоносно.
Никол обаче веднага забрави за Стейси Уъртингтън, защото херцогът я гледаше. Дъхът й секна. Все пак успя някак си да се приближи до домакинята без да се строполи на пода в несвяст.
— Лейди Адърли — измърмори тя с реверанс.
Виконтесата премига объркано. Никол усещаше как погледът на херцога я изгаря.
— О, да, лейди Шелтън, колко мило, че дойдохте. И колко… очарователен… костюм.