— Не изглеждате щастлива, лейди Шелтън — долетя иззад гърба й дълбокият му глас.
Никол възкликна приглушено и се обърна толкова бързо, че шампанското се разплиска. Беше застанал толкова близо до нея, че гърдите й, покрити само с тънка камизола и копринена блуза, докоснаха ръката му. Ужасена, тя се изчерви и отстъпи рязко назад, разплисквайки още шампанско.
Той пое чашата от ръката й. Погледът му беше напълно неразгадаем. Очите му всъщност не бяха тъмнокафяви, а имаха тъмнозлатистия цвят на шери. Стори й се, че е някак развеселен. А докато вземаше чашата, ръката му докосна нейната и Никол имаше чувството, че е погалил самата й душа.
— Позволете да я подменя — каза той. Нямаше нужда да прави нищо, защото до него тутакси се появи лакей, носещ поднос с пълни чаши. Херцогът взе една за себе си и подаде друга на Никол. — Защо сте ядосана?
Никол с усилие си възвърна способността да разсъждава.
— Не съм точно ядосана — предпазливо отвърна тя. Отблизо той бе дори по-зашеметяващ, отколкото отдалеч, а въздействието му върху нея беше още по-смущаващо. Без да усети, Никол се бе вторачила в устните му, питайки се какво ли би било тези устни да я целуват. Когато осъзна какво прави и мисли, тя се ужаси.
— Сега определено не сте ядосана — каза той и бавно плъзна поглед по нея.
В тона му имаше нещо, което предизвика у нея незабавен отклик, нещо интимно, което й бе трудно да определи, защото беше твърде неопитна. Гърдите й се стегнаха така, сякаш ги беше докоснал.
— Не съм — произнесе едва чуто тя. Гласът му беше приглушен, мек като ласка.
— Това е добре. Не бих искал да ми се сърдите. Не и сега… когато току-що се запознахме.
Думите му бяха многозначителни, твърде многозначителни, а Никол се боеше дори да предположи какво може да означават. Искаше й се лицето му да не е толкова безстрастно, толкова неразгадаемо. Нищо не подсказваше какво мисли, защо я е заговорил. Но когато очите му се взряха в нейните, сърцето и подскочи.
— Никога не бих могла да ви бъда ядосана — чу се да казва тя. Сетне се изчерви, защото осъзна, че е прозвучала като някоя свенлива, глуповата госпожичка, а точно тях не можеше да понася.
— Ах, питам се дали това всъщност е хубаво. Защото предполагам, че и гневът ви е като всичко останало у вас — също толкова оригинален и предизвикателен.
Никол го зяпна безмълвно, защото не можеше да измисли никакъв отговор, нито пък можеше да си представи накъде бие с тези думи.
— Така ли е наистина?
— Н-не знам. — Беше напълно объркана.
— Не се съмнявам, че е така — каза той, сетне гласът му стана съвсем тих, — както не се съмнявам, че вашата оригиналност се простира и извън сферата на обществените изяви.
Никол си помисли как обичаше да язди из Драгмор облечена като мъж. По този въпрос поне можеше да говори свободно. Погледна го право в очите и задиша по-леко.
— Да, вярно е.
Той си пое рязко дъх, очите му изведнъж заблестяха. Обзе я натрапчивото усещане, че не я е разбрал и че е вложил в думите й смисъл, различен от това, което бе имала предвид. Смутена от пронизващия му поглед, тя затърси някоя напълно безопасна тема, за която да се хване.
— Сега сме съседи — учтиво каза тя. — Чапман Хол не е далеч от Драгмор, никак не е далеч.
— Колко удобно — сухо отвърна той. — Значи би било напълно добросъседско от моя страна да ви поканя в дома си, нали?
Беше пленница на златистия му поглед. Не можеше да повярва на ушите си. Усмихна се и отново не разбра защо дъхът му секва.
— Често яздя покрай Чапман Хол — заяви тя.
— Сигурен съм в това. Тогава следващия път, когато минавате наблизо, постарайте се да свърнете и да се отбиете. — Думите му притежаваха цялата тежест на господарска заповед.
— Добре — ентусиазирано възкликна Никол. — Добре!
2
Херцог Клейбъроу се прибра в Чапман Хол към полунощ в повече от раздразнено настроение. Мразеше празненствата в своя чест, защото не хранеше никакви илюзии по въпроса защо хората се увъртат около него. Беше саможив по природа и популярността му се дължеше единствено на неговата титла, богатство и власт. Не изпитваше никакво уважение към хората като семейство Адърли, които гледаха всячески да му угодят, превръщайки се, по негово мнение, в пълни глупаци.
За разлика от повечето други благородници никога не бе обичал безкрайните балове и вечери. Смяташе ги за загуба на време. Неговите интереси от край време бяха насочени другаде. Последните дванадесет години — след като навърши осемнайсет — бе посветил изцяло на обширните имения на Клейбъроу, докато баща му Франсис, осмият херцог, трупаше дългове, които в крайна сметка бяха набъбнали до стряскащите един милион лири. Докато бащата се отдаваше на многобройните си пороци, синът полагаше огромни усилия да управлява именията в условията на тежката икономическа криза, сполетяла страната им. Имотите на Клейбъроу се простираха на повече от двеста хиляди акра и включваха почти сто ферми, пръснати в Съсекс, Кент, Дарбишър и дори Дърам. Както повечето аристократи херцогът дължеше богатството и прехраната си на селското стопанство. Но през последните десетилетия британците понасяха големи загуби, защото техните продукти постепенно бяха изместени от евтините, обработвани с машини стоки, които се внасяха от Америка. Земеделието бе стояло в основата на фамилното богатство на рода Клейбъроу столетия наред и сега трябваше нещо повече от воля и упорита работа, за да се справи човек със събитията, които се бяха обърнали в негова вреда. Трябваха дръзки, находчиви решения и действия. Докато Франсис прекарваше дните си в игралните зали, а нощите си — един бог знае къде, младият му наследник инвестираше в търговия, недвижими имоти в Лондон и финанси. Но дълговете на Франсис продължаваха да нарастват и да изсмукват всички приходи от фамилните имоти.