Огромният вълк започнал да вие към луната, вой на тържество и радост.
— Разкъсах веригите ви — казал той. — Не го забравяйте.
— Няма да забравим — отговорили боговете.
На следващия ден Тир отишъл да даде месо на Фенрир.
— Разчупих веригите — казал Фенрир. — Счупих ги много лесно.
— Така е — отговорил Тир.
— Мислиш ли, че отново ще ме изпитват? Всеки ден пораствам все повече и ставам все по-силен.
— Ще те изпитват отново. Залагам дясната си ръка — отговорил Тир.
Вълкът продължавал да расте, а боговете отишли в ковачниците, където приготвили нови вериги. Всяка една от брънките им била прекалено тежка, за да я вдигне обикновен човек. Металът на веригите бил най-здравият метал, който успели да намерят — желязо от земята, смесено с желязо, паднало от небето. Нарекли веригите Дроми.
Откарали ги при спящия Фенрир.
Вълкът отворил очи.
— Пак ли? — попитал той.
— Ако се измъкнеш от веригите, тогава всички светове ще узнаят за величието ти и силата ти. Ще бъдеш най-прославеният. Ако вериги като тези не могат да те удържат, тогава силата ти е по-голяма от силата, на който и да е от боговете или великаните.
Фенрир кимнал и погледнал веригите, наречени Дроми, по-големи от всички вериги, по-здрави от най-здравите окови.
— Няма слава без опасност — изрекъл след известно време вълкът. — Мисля, че мога да разкъсам тези вериги. Оковете ме.
Оковали го.
Огромният вълк започнал да се изпъва и напряга, но веригите издържали. Боговете се спогледали и в очите им се появило тържество, но огромният вълк започнал да се извива, да се върти и да рита с крака, напъвал всеки свой мускул, впрягайки цялата си енергия. Очите му пламнали и на устата му избила пяна.
Докато се извивал, Фенрир ръмжал. Борел се с всички сили.
Боговете несъзнателно отстъпили назад и добре, че го направили, защото веригите се пропукали и след това се счупили с такава сила, че парчетата полетели далече из въздуха и дълги години след това боговете намирали части от оковите, забити в стволовете на огромни дървета или в склоновете на планината.
— Да! — извикал Фенрир и завил победоносно като вълк и като човек.
Забелязал, че боговете, които наблюдавали борбата му, сякаш не се радвали на неговия успех. Дори и Тир. Фенрир, детето на Локи, се замислил за това и за други неща.
С всеки изминал ден Фенрис Вълка започнал да става все по-гладен и по-гладен.
Один разсъждавал, мислил и премислял. Имал цялата мъдрост от кладенеца на Мимир, както и мъдростта, която получил, докато висял като жертва от дървото на живота. Най-накрая извикал при себе си светлия елф Скирнир, пратеника на Фрей, и описал веригите, наречени Глейпнир. Скирнир препуснал с коня си по моста дъга към Сварталфхейм с инструкции за джуджетата как да създадат вериги като никои други, които някога били правени.
Джуджетата изслушали Скирнир, който описал поръчката, потръпнали и назовали цената си. Скирнир приел, както му казал Один, макар че цената била висока. Джуджетата събрали съставките, които им трябвали, за да направят Глейпнир.
Ето шестте неща, които събрали:
Първо, шума от котешките стъпки.
Второ, брадата на жена.
Трето, корените на планина.
Четвърто, сухожилията на мечка.
Пето, гласа на риба.
Шесто и последно, слюнката на птица.
И от всички тях направили Глейпнир. (Казвате, че не сте виждали такива неща? Разбира се, че не сте. Джуджетата ги използвали всичките и вече не съществуват.)
Когато свършили, джуджетата дали на Скирнир една дървена кутия. В нея имало нещо, което приличало на дълга копринена панделка, гладко и меко. Било почти прозрачно и леко като перце.
Скирнир препуснал обратно към Асгард с кутията. Пристигнал късно вечерта, след залез-слънце. Показал на боговете какво е донесъл от работилницата на джуджетата и те се удивили от това, което видели.
Всички отишли заедно на брега на Черното езеро и извикали Фенрир по име. Той дотичал, както идва куче, щом го повикат, и боговете се учудили колко голям и силен е станал.
— Какво има? — попитал вълкът.
— Намерихме най-здравата верига от всички — отвърнали те. — Дори и ти няма да успееш да я скъсаш.
Вълкът издул гърди и казал гордо:
— Мога да скъсам всяка верига.
Один разтворил ръка и показал Глейпнир, който проблеснал на лунната светлина.
— Това? — казал вълкът. — Това е просто нищо.
Боговете дръпнали панделката, за да му покажат колко е здрава.
— Ние не можем да я скъсаме — казали те.