— А — казал Трим. — Разбирам. — Той се усмихнал и облизал устните си с език, по-голям от човешка възглавница. Добре тогава.
Върнали се на масата. Сестрата на Трим била седнала на мястото на Локи до Тор и потупвала ръката му с ноктите си.
— Ако знаеш какво е добре за теб, ще ми дадеш пръстените си — казала тя. — Колко много красиви златни пръстени. Ти си чужда в този замък. Ще ти трябва някой, който да се грижи за теб, иначе нещата ще станат доста неприятни толкова далече от дома. Имаш много пръстени. Дай ми няколко като подарък от булката. Толкова са хубави, целите червени и златни…
— Не е ли време за сватбата? — попитал Локи.
— Време е! — отговорил Трим. Той извикал колкото му глас държи: — Донесете чука за освещаването на булката! Искам да видя Мьолнир в скута на прекрасната Фрея. Нека Вар, богинята на клетвите между мъжете и жените, да благослови и освети нашата любов.
Трябвали четирима великани, за да донесат чука на Тор. Изнесли го някъде от дълбините на крепостта. Той греел с матов отблясък на светлината на огъня. Поставили го с усилие в скута на Тор.
— Така — започнал Трим. — Сега нека чуя прекрасния ти глас, любов моя, моя гълъбице, сладка моя. Кажи, че ме обичаш. Кажи ми, че ще бъдеш моя жена. Кажи, че се обричаш на мен, както жените са се обричали на мъжете, а мъжете на жените от началото на света. Какво ще кажеш?
Тор хванал дръжката на чука с покритата си със златни пръстени ръка. Стиснал я и това го успокоило. Чувствал я позната и удобна в дланта си. И тогава започнал да се смее силно и гръмогласно.
— Ще кажа, че не трябваше да крадеш чука ми — извикал Тор с глас като гръмотевица.
Ударил Трим с чука си само веднъж, но и веднъж било достатъчно. Огърът се строполил на покрития със слама под и повече не станал.
Всички великани и огъри паднали под чука на Тор — всички гости на несъстоялата се сватба. Дори и сестрата на Трим, която получила дар от булката, какъвто не очаквала.
И когато в залата настъпила тишина, Тор извикал:
— Локи?
Локи се измъкнал изпод масата в обичайния си вид и огледал касапницата.
— Е, изглежда, че си разрешил проблема — казал той.
Тор вече с облекчение свалял женските дрехи. Стоял, облечен само с една риза, в стая, пълна с мъртви великани.
— О, не беше толкова лошо, колкото си представях — изрекъл весело. — Върнах си чука. И добре похапнах. Да си вървим у дома.
Медовината на поетите
Питали ли сте се откъде идва поезията? Откъде взимаме песните, които пеем, и историите, които разказваме? Задавате ли си въпроса как става така, че някои хора имат велики, мъдри и прекрасни сънища и могат да ги предават на света като поезия, която да се пее и преразказва, докато слънцето изгрява и залязва, докато луната расте и намалява? Чудили ли сте се някога защо някои хора създават прекрасни песни, стихове и истории, а други не?
Това е дълга история, която не прави чест на никого — в нея има убийства и измама, лъжи и безразсъдност, прелъстяване и преследване. Ето, чуйте я.
Всичко започнало скоро след началото на света с една война между боговете — асите воювали срещу ваните. Асите били войнствени богове на битки и завоевания. Ваните били по-благи богове и богини, братя и сестри, които давали плодородие на почвата и помагали на растенията да избуяват, но независимо от това също били могъщи.
Боговете на ваните и асите били еднакво силни. Нито едните, нито другите можели да спечелят войната. И нещо повече — докато се биели, те разбрали, че всяка една от страните има нужда от другата, че не може да има радост заради спечелената битка, ако нямаш прекрасни ниви и ферми, които да те хранят по време на празненствата, идващи след нея.
Събрали се да договорят мир и когато преговорите приключили, те отбелязали примирието помежду си, като всеки един от тях — и аси, и вани — един след друг плюели в една бъчва. И докато слюнката им се смесвала, споразумението им ги обвързвало.
След това пирували. Яли, пили медовина, веселили се, шегували се, говорили и се хвалили, и се смели, докато огньовете се превърнали в светещи въглени и слънцето се издигнало над хоризонта. И тогава, когато асите и ваните се надигнали, за да тръгват, да се загърнат в кожи и платно и да излязат на навалелия сняг и планинската мъгла, Один казал:
— Ще бъде жалко да оставим слюнката ни, която се е смесила.
Фрей и Фрея, брат и сестра, били сред вождовете на ваните, които според условията на примирието от този момент нататък щели да останат сред асите в Асгард. Те кимнали.