— Можем да направим нещо от нея — казала Фрея и потопила ръка в бъчвата.
Докато пръстите ѝ се движели, слюнката се преобразила и приела формата на мъж, който застанал гол пред тях.
— Ти си Квазир — казал Один. — Знаеш ли кой съм аз?
— Ти си Один, най-великият — отговорил Квазир. — Ти си Гримнир и Тирд. Имаш и други имена, прекалено много, за да ги изброявам сега, но ги знам всичките, както знам и стиховете, песните и историите, свързани с тях.
Квазир, създаден от съединяването на аси и вани, бил най-умният от боговете — той съчетавал сърцето с разума. Боговете се блъскали, защото всеки искал да е следващият, който ще му задава въпроси, и отговорите му винаги били мъдри. Той наблюдавал внимателно и тълкувал видяното правилно.
И скоро Квазир се обърнал към боговете и казал:
— Сега ще тръгна на път. Ще видя деветте свята, ще видя Мидгард. Има въпроси, на които трябва да се отговори и които още не са ми зададени.
— Но ще се върнеш ли при нас? — попитали те.
— Ще се върна — отвърнал Квазир. — Все пак съществува мистерията на мрежата, която един ден трябва да се разплете.
— На кое? — попитал Тор. Но Квазир само се усмихнал и оставил боговете да се чудят над думите му, а той си сложил наметалото и напуснал Асгард, преминавайки по моста дъга.
Тръгнал от град на град, от село на село. Срещал всякакви хора, отнасял се добре с тях и отговарял на въпросите им, и нямало нито едно място, където животът не станал по-добър, след като Квазир минал оттам.
В онези времена имало двама тъмни елфи, които живеели в крепост край морето. Там създавали магия и извършвали алхимични подвизи. Както всички джуджета те създавали прекрасни, забележителни неща в работилницата и ковачницата си. Но имало неща, които все още не били направили, и били обсебени от желанието да ги направят. Били братя и се наричали Фялар и Галар.
Когато разбрали, че Квазир е в един град близо до тях, те отишли да се срещнат с него. Фялар и Галар открили Квазир в голямата зала, където отговарял на въпросите на хората от града, удивявайки всички, които го слушали. Казал им как да пречистват вода и как да правят платно от коприва. Казал на една жена точно кой и защо е откраднал ножа ѝ. Когато свършил и хората от града го нахранили, джуджетата се приближили към него.
— Искаме да ти зададем въпрос, който никога досега не ти е задаван — казали те. — Но трябва да го направим насаме. Ще дойдеш ли с нас?
— Ще дойда — отговорил Квазир.
Отишли в крепостта. Чайките пищели и надвисналите сиви облаци имали същия цвят като сивото на морските вълни. Джуджетата завели Квазир в работилницата си навътре в крепостта.
— Какви са тези неща? — попитал Квазир.
— Това са бъчви. Казват се Сон и Бодън.
— Разбирам. А какво е онова там?
— Как може да си толкова мъдър, след като не го знаеш? Това е чайник. Наричаме го Одрерир — довеждащия до екстаз.
— Виждам, че имате и кофи с мед, който сте събрали. Незапечатан и течен.
— Така е, имаме кофи с мед — отговори Фялар.
— Ако си толкова мъдър, колкото казват, щеше да знаеш какъв е въпросът ни към теб, преди да сме го задали — погледнал го пренебрежително Галар. — Щеше да знаеш и за какво служат тези неща.
Квазир кимнал примирено и казал:
— Струва ми се, че ако бяхте и умни, и зли, можеше да решите да убиете госта си и да оставите кръвта му да изтече в Сон и Бодън. След това щяхте да я загреете леко в чайника си Одрерир. После щяхте да прибавите към нея незапечатания мед и да оставите сместа да ферментира, докато стане на медовина — най-хубавата медовина, питие, което ще упои всекиго, който пие от него, но също ще даде на всекиго, който го опита, дарбата за поезия и дарбата за наука.
— Ние сме умни — признал Галар. — А може и да има такива, които ни мислят за зли.
И като изрекъл тези думи, той прерязал гърлото на Квазир, завързал го за краката и провесили тялото му над бъчвите, докато и последната му капка кръв изтекла. Затоплили кръвта и меда в чайника на име Одрерир и направили и други неща, които измислили. Сложили в сместа горски плодове и я разбъркали с пръчка. Тя завряла, а после спряла да ври, двамата я опитали и се засмели, и всеки един от братята открил у себе си стихове и поетическа дарба, която по-рано не бил проявявал.
Боговете дошли на другата сутрин.
— Квазир — казали те. — Последно са го видели с вас.
— Да — отговорили джуджетата. — Дойде при нас, но като разбра, че сме просто джуджета, че сме глупави и ни липсва мъдрост, той се задави със собственото си познание. Иска ни се да бяхме успели да му зададем някои въпроси.