— Казвате, че е умрял?
— Да — отговорили Фялар и Галар и дали на боговете останалото без кръв тяло на Квазир, за да го занесат в Асгард за божествено погребение и може би (защото боговете не са като всички останали и за тях смъртта невинаги е необратима) и за божествено завръщане.
И така джуджетата се сдобили с медовината на мъдростта и поезията и всеки, който искал да я опита, трябвало да я измоли от тях. Но Галар и Фялар давали медовина само на онези, които харесвали, а те не харесвали никого другиго, освен себе си.
И все пак имало и такива, на които били задължени. Великанът Гилинг и жена му например. Джуджетата ги поканили да посетят крепостта им и един зимен ден те дошли.
— Да излезем с лодката ни — казали джуджетата на Гилинг. Заради тежестта на великана лодката плавала потопена дълбоко във водата, а джуджетата тръгнали към едни подводни скали. Винаги досега лодката им минавала спокойно над скалите. Но не и този път. Тя се блъснала в тях и се обърнала, изхвърляйки великана в морето.
— Доплувай до лодката — казали братята на Гилинг.
— Не мога да плувам — отговорил той и това били последните му думи, защото една вълна напълнила отворената му уста със солена морска вода и само след миг той изчезнал от погледите им. Фялар и Галар изправили лодката си и се върнали у дома. Жената на Гилинг ги чакала.
— Къде е мъжът ми? — попитала тя.
— Той ли? — отговорил Галар. — А, той е мъртъв.
— Удави се — добавил услужливо Фялар.
Като чула това, жената на великана заплакала и занареждала така, сякаш всеки стон се откъсвал от сърцето ѝ. Тя призовавала мъртвия си съпруг, заклевала се, че винаги ще го обича, и се вайкала и леела сълзи.
— Замълчи! — казал Галар. — От риданията и стоновете ти ме заболяват ушите. Толкова са силни. Предполагам, че е така, защото си великанка.
Но жената на великана само продължила да ридае още по-силно.
— Чуй ме — казал Фялар. — Ще ти стане ли по-добре, ако ти покажем къде се удави мъжът ти?
Тя подсмръкнала и кимнала с глава, после отново заплакала и занареждала заради мъжа си, който никога вече нямало да се върне при нея.
— Застани ей там и ще ти покажем — казал Фялар, посочвайки ѝ къде точно да застане и че трябва да излезе през голямата порта и да спре под стената на крепостта. Също така кимнал към брат си, който забързал нагоре по стълбите към върха на стената. Когато жената на Гилинг минавала през портата, Галар бутнал един огромен камък върху главата ѝ и тя се строполила е наполовина смазан череп.
— Браво — казал Фялар. — Тия ужасни звуци започваха наистина да ми омръзват.
Двамата избутали от стената безжизненото тяло на жената и то паднало в морето. Сивите вълни издърпали с пръстите си тялото ѝ и Гилинг и жена му вече били заедно в смъртта си.
Джуджетата свили рамене и си казали, че са много умни в своята крепост край морето.
Всяка вечер пиели медовината на поезията и декламирали един на друг прекрасни стихове, създали велики саги за смъртта на Гилинг и жената на Гилинг, които декламирали от покрива на крепостта си, и накрая всяка нощ заспивали в несвяст и се събуждали там, където били седнали или паднали предишната вечер.
Една сутрин се събудили както обикновено, но не били в своята крепост.
Събудили се на дъното на лодката си, а един великан, когото не познавали, гребял сред вълните. Небето било покрито с тъмни, буреносни облаци, а морето било черно. Бурни вълни се издигали високо и солената вода се плискала в лодката на джуджетата и ги заливала.
— Кой си ти? — попитали те.
— Аз съм Сутунг — отговорил великанът. — Чух, че се хвалите наляво и надясно и на целия свят как сте убили майка ми и баща ми.
— Аха — казал Галар. — Това обяснява ли защо си ни завързал?
— Обяснява — отговорил Сутунг.
— Може би ни водиш на някое прекрасно място — изрекъл с надежда Фялар, — където ще ни развържеш и ще пируваме, и ще пием, и ще се веселим, и ще станем най-добри приятели.
— Не мисля — отговорил Сутунг.
Вече бил настъпил отливът. Над водата стърчали скали. Били същите скали, в които при прилива се ударила и обърнала лодката на джуджетата и където се удавил Гилинг. Сутунг хванал джуджетата, вдигнал ги от дъното на лодката и ги оставил на скалите.
— Когато настъпи приливът, морето ще покрие скалите — казал Фялар. — Ръцете ни са завързани зад гърба и няма да можем да плуваме. Ако ни оставиш тук, няма съмнение, че ще се удавим.
— Това наистина е намерението ми — отговорил Сутунг. След това се усмихнал за първи път. — А докато се давите, аз ще седя в лодката ви и ще гледам как морето ви поглъща. После ще се върна у дома в Йотунхейм и ще кажа на брат си Бауги и на дъщеря си Гунолд как сте умрели, и тримата ще сме доволни, че сме отмъстили подобаващо за смъртта на майка ми и баща ми.