Морето започнало да се надига. Водата покрила краката на джуджетата, а след това стигнала до пъповете им. Скоро брадите им плували сред пяната и в очите им се появила паника.
— Милост! — извикали те.
— Като милостта, която сте проявили към майка ми и баща ми?
— Ще те компенсираме за смъртта им! Ще ти се реваншираме! Ще ти платим.
— Не вярвам да имате нещо, което може да компенсира смъртта на родителите ми. Аз съм богат. Имам много слуги в планинската си крепост, както и всичкото богатство, за което може да мечтая. Имам злато и скъпоценни камъни, също и достатъчно желязо, за да направя хиляда мечове. Аз съм владетелят на могъщи магии. Какво може да ми дадете, което вече не притежавам? — попитал Сутунг.
Джуджетата не отговорили.
Вълните продължили да се вдигат все по-високо.
— Имаме медовина, медовината на поезията — избърборил Галар, когато водата достигнала до устните му.
— Направена от кръвта на Квазир, най-мъдрия от боговете! — извикал Фялар. — Две бъчви и един чайник, догоре пълни с медовина! Никой друг, освен нас няма такава, никой в целия свят!
— Трябва да обмисля — почесал се по главата Сутунг. — Трябва да поразсъждавам. Трябва да премисля.
— Не губи време да мислиш! Ако се замислиш, ние ще се удавим! — извикал Фялар през рева на вълните.
Приливът прииждал все повече. Вълните се плискали върху главите на джуджетата и те едва си поемали въздух, а очите им били разширени от страх, когато великанът Сутунг се протегнал и извадил първо Фялар, а след това и Галар от морето.
— Медовината на поезията ще бъде подходяща компенсация. Това е справедлива цена, ако добавите и още няколко неща, а съм сигурен, че вие, джуджета, имате и други неща. Тогава ще пощадя живота ви.
Той ги хвърлил, все още завързани и прогизнали, на дъното на лодката, където те започнали да се гърчат като два брадати омара, и започнал да гребе към брега.
Сутунг взел медовината, която джуджетата направили от кръвта на Квазир. Взел от тях и други неща и напуснал това място, и оставил джуджетата, които, като се вземе предвид всичко, били доволни, че са се отървали живи.
Фялар и Галар разказвали на всички, които минавали покрай крепостта им, историята за това колко зле се отнесъл с тях Сутунг. Разказали я и на пазара, където отишли на следващия ден да търгуват. Разказали я, когато наблизо имало гарвани.
В Асгард Один седял високо на трона си и гарваните му Хугин и Мунин му шепнели за онова, което чули и видели, докато бродили по света. Когато Один разбрал за медовината на Сутунг, окото му светнало.
Хората, които чули историята, нарекли медовината „кораба на джуджетата“, защото тя помогнала на Фялар и Галар да слязат от скалите и ги отвела без произшествия у дома. Наричали я медовината на Сутунг, наричали я и течността на Одрерир или Бодън, или Сон.
Один изслушал гарваните. Поискал да му донесат наметалото и шапката. Изпратил да повикат боговете и им казал да приготвят три огромни дървени бъчви, най-големите бъчви, които можели да направят, и да ги оставят до портите на Асгард. След това им казал, че ще ги напусне и ще тръгне по света и може да се забави известно време.
— Ще взема със себе си две неща — казал Один. — Трябва ми точило, с което да точа остриета. Най-хубавото, което имаме в Асгард. Искам и свредела на име Рати.
Рати означава „свредел“ и той бил най-хубавият, който боговете имали. Можел да пробива надълбоко и да дълбае и в най-твърдия камък.
Один подхвърлил точилото във въздуха, уловил го и го сложил в торбата си до свредела. След това тръгнал.
— Чудя се какво ще прави — казал Тор.
— Квазир щеше да знае — отговорила Фриг. — Той знаеше всичко.
— Квазир е мъртъв — отвърнал Локи. — А що се отнася до мен, не ме е грижа къде отива бащата на всички, нито пък защо.
— А аз отивам да помогна за направата на дървените бъчви, които той поиска — казал Тор. Сутунг дал скъпоценната медовина на дъщеря си Гунолд, за да я пази в планината, наречена Хнитбьорг, в сърцето на страната на великаните. Один не отишъл в планината, а направо на нивите, които принадлежали на Бауги, брата на Сутунг.
Било през пролетта и в полята били избуяли високи треви, които трябвало да се косят за сено. Бауги имал деветима роби, великани като него самия, и те косели тревата с огромни коси, всяка от които била колкото едно малко дръвче.
Один застанал да ги гледа. Когато слънцето се издигнало до най-високата си точка на небосклона и те спрели работа, за да изядат храната си, Один се приближил до тях и казал: