— Наблюдавах ви, докато работехте. Кажете ми защо вашият господар ви оставя да косите трева с такива тъпи коси?
— Косите ни не са тъпи — отговорил един от работниците.
— Защо говориш така? — попитал друг. — Нашите коси не са най-острите.
— Нека ви покажа какво може да направи добре наточено острие — казал Один. Той извадил точилото от торбата си и го прокарал първо по острието на една от косите, после по друго и така, докато всяко от тях заблестяло на слънцето. Великаните стояли непохватно около него и го гледали, докато работел.
— Сега ги опитайте — казал Один.
Великаните замахнали с косите си през тревата и започнали да ахкат и да викат възторжено. Косите били толкова остри, че вече косели тревата без никакви усилия. Остриетата преминавали и през най-дебелите стръкове, без да срещат никаква съпротива.
— Това е невероятно! — казали те на Один. — Ще ни продадеш ли точилото си?
— Да ви го продам? — изрекъл бащата на всички. — В никакъв случай. Нека направим нещо по-справедливо и по-забавно. Елате тук всички. Застанете в редица и всеки да хване здраво косата си. Стойте близо един до друг.
— Не можем да застанем по-близо — обадил се един от великаните. — Защото косите са много остри.
— Мъдри думи — казал Один и вдигнал точилото. — Чуйте какво ще ви кажа. Точилото ще бъде на този и само на този, който го хване. — И след като изрекъл това, той го подхвърлил във въздуха.
Деветима великани подскочили към точилото, което падало надолу, протегнали свободната си ръка и без да обръщат внимание какво правят с косата в другата (всяка от косите с острие, наточено наистина идеално от бащата на всички).
Те подскочили и протегнали ръце, а остриетата проблеснали на слънцето.
Последвали пръски и алено шуртене на слънчевата светлина и телата на робите се сгърчили, потрепнали и едно по едно паднали на прясно окосената трева. Один пристъпил над телата на великаните, взел точилото на боговете и го сложил в торбата си.
Всеки от деветимата великани умрял с гърло, прерязано от острието на другаря си.
Один отишъл в замъка на Бауги, брата на Сутунг, и поискал подслон за една вечер.
— Името ми е Болвъркър — казал той.
— Болвъркър — повторил Бауги. — Мрачно име. Означава „причинител на ужасни неща“.
— Само за враговете ми — отговорил човекът, който нарекъл себе си Болвъркър. — Приятелите ми оценяват това, което правя. Мога да върша работата на девет души, работя неуморно и без да се оплаквам.
— Ще ти дам подслон за тази нощ — въздъхнал Бауги. — Но идваш при мен в тежък ден. Вчера бях богат човек с много поля и деветима роби, които да ги засяват и да събират реколтата, да работят и да строят. Тази вечер все още имам полята си, но всичките ми работници са мъртви. Избили са се един друг. Не знам защо.
— Наистина тежък ден — казал Болвъркър, който бил Один. — Не можеш ли да намериш други работници?
— Не и тази година — отговорил Бауги. — Вече е пролет. Добрите работници работят за брат ми Сутунг, а много малко хора идват по тези места просто ей тъй. Ти си първият пътник, който ми иска подслон и храна от много години.
— И имаш късмет, че стана така. Защото аз мога да върша работата на девет души.
— Ти не си великан — отговорил Бауги. — Ти си един дребосък. Как би могъл да вършиш работата на един от слугите ми, да не говорим за деветимата?
— Ако не успея да върша работата на деветимата ти слуги, тогава няма нужда да ми плащаш — казал Болвъркър. — Но ако успея…
— Да?
— Дори и в най-далечните земи сме чували разкази за невероятната медовина на брат ти Сутунг. Казват, че всеки, който пие от нея, получава дара на поезията.
— Вярно е. Когато бяхме млади, Сутунг не беше поет. Аз бях поетът в семейството. Но откакто се върна с медовината на джуджетата, той стана поет и мечтател.
— Ако работя за теб и сея, строя и събирам реколтата ти, и върша работата на деветимата ти слуги, ще искам да опитам медовината на брат ти Сутунг.
— Но… — сбърчил чело Бауги. — Тя не е моя, за да ти я дам. Медовината е на Сутунг.
— Жалко — отговорил Болвъркър. — Тогава ти желая късмет в прибирането на реколтата тази година.
— Чакай! Вярно, че не е моя. Но ако направиш това, което казваш, ще отида с теб при брат си Сутунг. И ще сторя всичко, което мога, за да ти помогна да опиташ медовината му.
— Тогава се договорихме — казал Болвъркър.
Никога не били виждали по-усърден работник от Болвъркър. Той се трудел повече не от девет, а от двадесет души. Сам отглеждал животните. Сам прибрал реколтата. Грижел се за земята и тя му се отплатила многократно.