— Болвъркър — казал Бауги, когато над планината се спуснали първите мъгли на зимата. — Името, което са ти дали, не е вярно. Защото ти извърши само добро.
— Свърших ли работата на деветима души?
— На девет и още толкова.
— Тогава ще ми помогнеш ли да опитам медовината на Сутунг?
— Ще го направя!
На следващата сутрин двамата станали рано и вървели, и вървели, и вървели, до вечерта напуснали земите на Бауги и стигнали владенията на Сутунг на края на планината. Когато настъпила нощта, били в огромния замък на Сутунг.
— Поздрави, братко Сутунг — казал Бауги. — Това е Болвъркър, мой слуга това лято и мой приятел. — И разказал на Сутунг за уговорката си с Болвъркър, завършвайки с думите: — Така че, както разбираш, трябва да те помоля да му дадеш да опита медовината на поезията.
— Не — отговорил категорично Сутунг, а очите му били като два ледени блока.
— Не? — учудил се Бауги.
— Не, няма да дам и една капчица от медовината. Нито капчица. Тя е на сигурно място в бъчвите Бодън и Сон, както и в чайника Одрерир. Те са скрити дълбоко в планината Хнитбьорг, която се разтваря само по моя команда. Пази ги дъщеря ми Гунолд. Този твой слуга не може да опита медовината. И ти не може да я опиташ.
— Но тя беше компенсация заради смъртта на родителите ни — възразил Бауги. — Не ми ли се полага и най-малката глътка от нея, за да покажа на Болвъркър, че съм почтен великан?
— Не. Не ти се полага — отговорил Сутунг.
Двамата си тръгнали. Бауги бил неутешим. Той вървял със свити нагоре рамене и увиснала надолу уста. На всеки няколко крачки се извинявал на Болвъркър.
— Не мислех, че брат ми ще е толкова неотстъпчив — повтарял той.
— Наистина е неотстъпчив — казал Болвъркър, който бил преобразеният Один. — Но ние с теб може да му изиграем някой и друг номер, така че в бъдеще да не е толкова високомерен. И следващия път да слуша брат си.
— Може — съгласил се великанът Бауги и се поизправил, а ъгълчетата на устата му се присвили в нещо, което почти напомняло усмивка. — Какво ще направим?
— Като начало ще се изкачим на Хнитбьорг, пулсиращата планина.
Изкачили се заедно на Хнитбьорг — първо великанът, а след него Болвъркър, който в сравнение с Бауги бил с кукленски размери, но нито за момент не изоставал. Катерили се по пътеките, отъпкани от планинските овце и кози, а след това се катерили по скалите, докато стигнали високо в планината. Първите снегове на зимата били паднали върху леда, който не се бил стопил от предишната зима. Чули вятъра, който свирел из планината. Чули виковете на птици далече под тях. Чули и нещо друго.
Приличало на човешки глас, който сякаш идвал от скалите, но винаги оставал далечен, сякаш излизал от вътрешността на самата планината.
— Какъв е този шум? — попитал Болвъркър.
Бауги се намръщил.
— Струва ми се, че племенницата ми Гунолд пее.
— Тогава ще спрем тук.
Болвъркър извадил от торбата си свредела, наречен Рати.
— Ето — казал той. — Ти си великан, голям и силен. Защо не направиш дупка със свредела в склона на планината?
Бауги взел свредела. Притиснал го към планинския склон и започнал да върти. Върхът на Рати се забил в склона като винт в мек корк. Бауги го въртял и въртял отново и отново.
— Готово — казал Бауги. — Извадил свредела. Болвъркър се навел над дупката и духнал вътре. В лицето му се върнали малки камъчета и прах от скалата.
— Току-що разбрах две неща — казал Болвъркър.
— Какви неща? — попитал Бауги.
— Че все още не сме минали през планината — отговорил Болвъркър. — Трябва да продължиш да пробиваш.
— Това е едно нещо — отбелязал Бауги. Но Болвъркър не казал нищо повече на онзи висок планински склон, където ледените ветрове се втурвали към тях и ги брулели. Бауги вкарал отново свредела в дупката и продължил да го върти.
Започвало да се стъмва, когато той отново го извадил от дупката.
— Проби до вътрешността на планината — казал той.
Болвъркър не отговорил нищо, само духнал леко и този път видял как малките камъчета и прахта от скалата потъват навътре. Докато духал, осъзнал, че нещо се приближава към него зад гърба му. Тогава Болвъркър се преобразил — превърнал се в змия, и острият свредел се забил на мястото, където преди това била главата му.
— Второто нещо, което разбрах, когато ме излъга, беше, че ще ме измамиш — изсъскала змията към Бауги, който стоял удивен, хванал свредела като оръжие. След това махнала с опашка и изчезнала в дупката.